— Не мога. Не им разбирам.
— Пистолет или пушка?
— Дълга пушка.
— Ловджийска или бойна?
— Не знам.
— С една или с две цеви?
— С една.
— С какъв мерник?
— Не знам. Видях я само за миг, като я осветих.
— Цвят?
— Цвят ли? Че какъв може да е цветът на цевта? Метален.
— Синкав?
Да, струва ми се.
— Ами стъпките? Тежки ли бяха? Леки? Бързи? Бавни?
— Просто стъпки, но сякаш някой тичаше. По пръстта пред конюшнята. Не се чуваше много ясно.
— Някаква миризма?
— Каква миризма?
— Гел за коса, пяна за бръснене, лосион за след бръснене, парфюм, освежител за уста, тютюн, алкохол, крем за разтривки.
— Като спя в конюшните — отвърна Райс, — май всичко ми мирише на коне.
Поклатих глава.
— Скоро ще изведат Джимбо — подсказа ми Райс. — Време е да разкарат Торнадо.
Помощник-треньорът докара Торнадо до парапета. Били щракна повода в халката на юздите. Помощник-треньорът слезе, а Били поведе коня обратно към конюшните. Както вървяха, главите им бяха близко една до друга, сякаш си говореха нещо тайно. Охраната стесни кръга около коня и докато стигне вратите, вече го бяха обградили, сякаш бяха агенти от тайните служби.
Приближих се до Хейл Мартин. Откъм конюшните се зададе група коняри и коне. Помощник-треньорка направляваше едър тъмночервеникав кон, придружаван от двама коняри от двете страни, които също държаха поводи. Край тях яздеха още двама. Конят мяташе глава и се опитваше да се измъкне.
— Това Джимбо ли е? — попитах Мартин.
— Да.
Водачите се поотдалечаваха, щом конят започнеше да беснее, и се връщаха по-наблизо, когато престанеше. Яздеше го седемнайсетгодишно рижо момиче. Всички останали в групата бяха мъже. Един от помощниците имаше гипсова превръзка на десния крак. Яздеше отдясно, така че раненият крак да не е близо до Джимбо.
— Какво ще ми кажеш за пострадалия? — попитах.
— Джимбо — ухили се Мартин.
Щом Джимбо се озова на плаца, помощник-треньорите се отдръпнаха и отведоха конете си на сянка близо до входа, В същото време конярите откачиха поводите и бързо отскочиха. Джимбо се изправи на задните си крака и изцвили. Рижото момиче държеше главата си изправена, преместило тежестта си силно напред, все едно че се бе сляло с коня. Леко шляпна задницата му с камшика и Джимбо отметна глава и пое по пътеката.
— Дълго ще го язди — отбелязах аз. — За да се измори.
— Само го дразни — подхвърли Мартин, без да отделя очи от коня.
Рижото момиче поотпусна юздите и Джимбо се понесе в галон.
— Досега убил ли е някого? — попитах.
— Не.
— Но може да се случи.
— Не му липсва желание.
— И все така ли трябва да го удържате?
— Да.
— Струва ли си труда?
— Умее да бяга — рече Мартин.
— Кастрирането стои ли като възможност?
— Някой кастрира Джон Хенри. Знаеш ли колко пари им струва това?
— Таксите за разплод ли?
— Именно.
— Значи бихте пуснали Джимбо при някоя кобила?
— А, с кобилките той се държи другояче. — И той ли?
10
Мики Блеър излезе от канцеларията при конюшните с пружинираща походка, която се предаваше и на дългата й руса плитка. Тя остави вратата зад себе си отворена. В пролуката зърнах редицата отделения в конюшнята, откъдето конете подаваха глави и наблюдаваха. Гледката ми напомни една от уличките в Амстердам, с проститутки, накацали по первазите на прозорците.
На бюрото до дясната ми ръка лежеше жълт бележник, а върху него небрежно бях поставил химикалка „Бик“. Бележникът беше празен. Бях прекарал целия ден в разговори с работниците в конюшните за нападението срещу Торнадо, а не бях научил почти нищо. Погледнах часовника си. Пет без двайсет. Появи се Пени Клайв с черни джинси, бяла тениска и черно яке. Насочи се право към хладилника, извади две кока-коли и ми подаде едната. Настани се на канапето и вдигна крака върху масичката. В тази поза можах да отбележа, че джинсите й стоят твърде добре. Това май бе единственото смислено наблюдение за деня.
— Проясни ли ти се картината? — попита Пени.
— Имам чувството, че знам дори по-малко, отколкото сутринта.
— О, боже! — въздъхна тя.
Отпихме по глътка.
— Чух, че сестра ми ти е направила посещение.
— И откъде разбра?
Тя се усмихна и сви рамене.
— Нямат.
— А таткото какво мисли по въпроса?
— Иска наследник.
— На теб ли се осланя?
За малко да се изчерви.
— Още не, поне засега. Твърде много работа имам да върша. „Трите кобилки“ е голяма компания. Татко вече не е в състояние сам да я управлява.
— На мен ми се стори в чудесна форма.
— О, да, това да. Но сега има твърде много пари. Превърна се… в много важна личност. И пътува често. Да не говорим, че се появи и Доли. Просто не може повече да се справя с ежедневното напрежение.
— Ами зетьовете?
— Те просто са женени за дъщерите му — сви рамене Пени.
— Нали Корд е изпълнителен вицепрезидент?
— Е, да.
— А Пъд е…
— Вицепрезидент по маркетинга.
— Това ли е истинската им работа?
— Удряш право в целта, а?
— Сюзан умее да проявява находчивост — казах. — Аз не съм достатъчно умен.
— Дума да няма. Отговорът е „не“, това не е истинската им работа. Според мен татко се надяваше на
