удовлетворява ли ви?
— Напълно. Изпратете също, ако обичате, шишето, за което ще даде свидетелски показания един послушник на име Марк, тъй като той именно го намери. Изпратете всичко на Хю Берингар, заместника на Гилбърт Прескот, който изпълнява неговата длъжност в момента, и имайте добрината да предадете записа единствено на него. Иска ми се да си тръгна, но все още имам работа, която ме задържа тук.
— Ще е нужно известно време, докато нашите писари подготвят необходимите преписи и ги заверят. Но записът ще бъде доставен най-късно утре вечер. Мисля, че вашият затворник вече няма от какво да се страхува.
Брат Кадфел благодари, излезе от църквата и се озова насред градеца, гъмжащ от разстроени съседи, които горчиво поклащаха глава. Вестта за току-що разигралите се събития вече се беше разнесла и сигурно прехвърляше хълмовете чак до другия край на Кънлейт, но дори мълвата не се носеше толкова бързо, колкото Майриг, защото през този ден никой повече не го видя. Кадфел изведе коня си от конюшнята, възседна го и потегли. Умората, която го бе налегнала, сега бавно преминаваше в отчаяна горчивина, а тя от своя страна — в мрачно, но изпълнено с признателност спокойствие. Той яздеше по обратния път съвсем бавно, защото имаше нужда да размисли, но най-вече — да даде възможност на някой друг да размисли, и то спешно. Подмина къщата на имението Молили с един-единствен печален поглед. Историята нямаше да свърши тук. Прекрасно си даваше сметка, че краят все още предстоеше.
— Навреме си идваш, братко — рече Саймън, докато стъкмяваше мангала с още цепеници за вечерта. — Каквато и да е била работата ти, вярвам, че Господ ти е помогнал.
— Така си беше — отвърна Кадфел. — А сега е твой ред да си починеш и да оставиш другата работа на мен. Прибрах коня в обора, почистих го и го нахраних. Не е изтощен, защото не го напрягах. След вечеря ще имам време да затворя курника и да се погрижа за кравата, както и достатъчно светлина, за да вкарам бременните овце в хамбара, защото ми се струва, че тази нощ ще стегне мраз. Странно, денят тук на тези хълмове е с половин час по-дълъг, отколкото в града.
— Твоите уелски очи, братко, просто възвръщат нормалното си зрение. Малко са нощите тук, в които човек не би могъл спокойно да прекоси дори планинските тресавища, ако познава добре тези места. Само в гората винаги е много тъмно. Веднъж разговарях с един брат, който идваше от север, едно червенокосо мъжище, което говореше такъв език, че едва го разбирах… шотландец. Та той рече, че в неговата далечна страна имало нощи, когато слънцето, едва що заходило, пак изгрявало от другата страна на небето и човек спокойно си виждал пътя, защото винаги било светло. Но аз не знам дали не си измисляше — с копнеж заключи брат Саймън. — Никога не съм ходил по-далеч от Честър.
Брат Кадфел се въздържа да му спомене за собствените си пътувания, за които сега си спомняше с невероятното задоволство на човек, намерил най-сетне покой. В интерес на истината той се бе наслаждавал на бурите не по-малко, отколкото на покоя, ако неговото изобщо някога би могло да се нарече покой. И двете си имаха своето време и място.
— Много ми е хубаво при вас — каза той и това поне бе самата истина. — Тук въздухът мирише също като в Гуинед. А и хората наоколо искат да им приказвам на уелски и това много ме радва, защото в Шрусбъри го говоря много рядко.
Брат Барнабас ги покани на вечеря — саморъчно омесен хубав хляб, овесена каша, козе сирене и сушени ябълки. Вече дишаше без затруднение и крачеше из къщата неуморен и енергичен.
— Нали виждаш, братко, вече съм съвсем здрав и готов за работа. Ти ме изцери и тази вечер мога сам да прибера овцете в кошарата.
— Не — каза Кадфел твърдо, — решил съм аз да свърша тая работа, след като цял ден се измъквам. Ти ни се радвай, докато хапваме от твоя хляб. Това изкуство не го умея, но поне имам благоприличието да си го призная и да бъда благодарен на майсторството на другите.
В Ридъкройсо вечеряха рано, тъй като в нормален ден още от зори работеха на открито. Все още беше здрач, изтокът — дълбока ясна синева, западът — бледо зарево, когато Кадфел излезе навън и изкачи билото на по-близкия хълм, за да прибере овцете, вече натежали със своите бъдещи рожби. Бяха няколко, но скъпоценни, от време на време даже раждаха близнета и при добра грижа оцеляваха и двете агнета. Кадфел откри дълбоко и спокойно удовлетворение в живота на овчаря. Животните рядко биваха убивани, най-вече при болест, нараняване, немощ или от страх, че стадото не може да бъде изхранено през зимата. Вълната и млякото им бяха по-скъпи от месото, тъй че те изживяваха своя естествен живот, растяха сред ласки и привързаност, доверчиви и разбирани, дори получаваха имена. Овчарите си имаха своя общност, която се състоеше от кротки, упорити, мълчаливи хора, които не вършеха убийства, кражби или разбойничества, не нарушаваха законите, не се жалваха и не подклаждаха бунтове. И все пак, помисли си той, докато се катереше по хълма с широки леки крачки, не бих могъл за дълго да бъда овчар. Ще ми липсват всички неща, които ненавиждам, цялото онова многообразие от добро и зло, неотделимо от човешката природа. И веднага се върна към битките, завоеванията и жертвите през този ден.
Когато се изкачи на билото, се изправи неподвижно, за да се полюбува на настъпващата нощ, с ясното съзнание, че вероятно се вижда от доста голямо разстояние. Небето над него беше бездънно и необятно, тъмносиня пелена, обсипана със звезди, така плахи и нежни, че можеха да се видят само с крайчеца на окото, а прекият поглед незабавно ги прогонваше. Той сведе очи към скупчените, оградени с каменни стени кошари и сгушените една в друга тъмни постройки, без да може да реши със сигурност дали нещо не помръдва леко при ъгъла на хамбара. Овцете, свикнали вечно да им се угажда, се събираха доброволно около него, готови да се приберат за вечерта в запарената, наситена с мирис на вълна топлина на кошарата. Докато вървяха, заоблените им хълбоци и кореми се полюшваха доволно. Посред спускащия се здрач само някой случаен отблясък от време на време осветяваше смущаващия жълт втренчен поглед в очите им.
Когато накрая се размърда и почна да се спуска по хълма, те го последваха послушно на пъргавите си тънки крака, скупчваха се, блъскаха се една в друга, а мекият топъл и застоял мирис от руната им ги обгръщаше в лек подвижен облак. Той ги преброи, повика една-две изоставащи от първескините, които щяха да се агнят за пръв път. Макар и своеволни, при вика му веднага дотърчаха. Сега вече всички бяха около него.
Ако не смяташе себе си и малкото си стадо, нощта беше застинала и неподвижна, с изключение на онова мигновено трепване, мярване на някакво живо същество, което беше доловил между постройките долу. За щастие брат Саймън и брат Барнабас го бяха послушали и с удоволствие бяха останали в топлата къща, където до това време вече сигурно клюмаха около мангала.
Той смъкна овцете при голямата празна кошара, за да ги прибере на топло. Широките врати се отваряха навътре, той ги бутна и вкара стадото. За през нощта имаше и пълна ясла, и корито с вода. Не им трябваше светлина, за да намерят пътя. Беше тъмно и ухаеше на суха трева и детелина, примесени с тежкия мирис на овче руно. Планинските овце не даваха дългата къдрава вълна на равнинните, но имаха много гъсто късо руно, от което излизаше почти толкова, макар и не така ценена вълна. Освен това чудесно се приспособяваха към пасища, които техните разглезени посестрими от равнината не можеха да използват. Заслужаваше си да се гледат дори само заради сиренето.
Кадфел нахока последната и най-вироглава овца, вкара я в кошарата и влезе след нея. Пристъпи напред и за момент мракът отне зрението му. Усети внезапното присъствие зад гърба си и замръзна на място. Мускул не трепваше по тялото му. Студеното острие, опряно в гърлото му, не го накара дори да трепне. Не му се случваше за пръв път, пък и той не беше такъв глупак, че да предизвика злоба или страх, особено когато бе дошъл подготвен.
Една ръка го сграбчи изотзад и притисна неговите към тялото му. Той не направи никакъв опит да се дръпне или да окаже съпротива.
— Когато ме съсипа, отче — прозвуча в ухото му дрезгав задъхан глас, — нима си помисли, че ще замина сам за царството на мрака?
— Очаквах те, Майриг — отвърна брат Кадфел тихо. — Затвори вратата! Спокойно, няма да помръдна. Не ни трябват свидетели.
ГЛАВА ДЕСЕТА
