срути илюзиите му в следващия миг. Брат Марк съвсем честно заяви, че само моментно вкаменяване и последвало необуздано подскачане на адамовата ябълка на приора, докато преглъщал жлъчта, издавали чувствата му. Разбира се, той бе принуден да направи тези героически усилия да се овладее, тъй като Херибърт продължи благо:
— А на вас, отче игумене, представям брат Робърт Пенант, който ми бе образцов помощник като приор и който, убеден съм, ще Ви служи със същата самоотвержена преданост.
— Беше великолепно! — възкликна по-късно брат Марк в сушилнята, където с известно притеснение разказа накратко за времето, в което бе поел стопанисването, и изпитваше искрено облекчение и радост от отмяната. — Но сега ме е срам. Беше злобно от моя страна да изпитам такова удоволствие от нечие поражение.
— О, хайде, престани! — каза брат Кадфел разсеяно, който изпразваше дисагите си и вадеше бурканчетата и шишетата. — Не посягай толкова бързо към ореола. Имаш достатъчно време да изпиташ наслада, макар и малко злобна понякога, преди да улегнеш и да заживееш като светец. Наистина беше прекрасно и почти всички присъстващи искрено се забавляваха. Хайде да не бъдем лицемери!
Брат Марк изостави скрупулите си и се усмихна с охота.
— Но все пак, след като отец Херибърт можа да го срещне без капчица злоба и с такава привързаност…
— Брат Херибърт! А ти не си справедлив към себе си — каза Кадфел с обич. — Изглежда, все още си трогателно неопитен. Нима смяташ, че всички тези така добре подбрани думи бяха случайни? „Като прост брат под твоите напътствия…“ Би могъл спокойно да каже „сред Вас“, защото само миг преди това говореше на всички ни. И със същата „самоотвержена преданост“, наистина! Да, съвсем същата! А като се съди по външния вид на новия ни игумен, Робърт ще трябва доста да почака, докато постът се освободи.
Брат Марк смъкна крака от пейката и зяпна слисан.
— Нима искаш да кажеш, че се е държал така нарочно?
— Ако е искал да ни предупреди, нищо не му пречеше да прати някой от конярите един ден по-рано, нали? Или поне някой от „Свети Джайлс“ предпазливо да съобщи вестта. И на четири очи! Многострадална душа е той, но днес потърси дребно отмъщение — после се трогна от изумлението, изписано върху лицето на брат Марк. — Какво си се втрещил така! Никога няма да станеш светец, ако отричаш частицата от дявола в себе си. Само си помисли какво благодеяние бе това за душата на приор Робърт.
— Като му показа суетата на амбицията ли? — осмели се да предположи брат Марк неуверено.
— С поуката, че не бива да слагаш тигана на огъня, докато рибата е в морето. Хайде тръгвай сега за топлилнята и разбери какви са слуховете, а аз ще дойда след малко. Първо трябва да разменя две-три думи с Хю Берингар.
— Е, всичко свърши, и то по възможно най-сполучливия начин — каза Берингар, разположил се удобно до мангала с чаша греяно вино от запасите на Кадфел. — Всичко е документирано и приключено, а цената можеше да бъде много по-висока. Между другото тази твоя Рихилдис е много добра жена. Беше истинско удоволствие да й върна момчето. Не се съмнявам, че той ще дотърчи веднага щом разбере, че си се прибрал, и това няма да се забави, защото възнамерявам да се отбия у тях по обратния път към града.
Последваха само няколко прями въпроса и съшо толкова на брой, но съвсем не така прями отговора. Разговорът им често беше толкова забулен, колкото бяха спокойни и непринудени отношенията им, но двамата се разбираха чудесно.
— Чух, че сте загубили кон, докато сте били в онези погранични краища — каза Берингар.
— Меа culpa!
— Горе-долу по същото време съдът в Лансилин е изпуснал един беглец — отбеляза Хю.
— Нали не вините мен за това? Аз им го посочих, а те не можаха да го опазят.
— Предполагам, че по един или друг начин ще ви накарат да изплатите цената на коня.
— Сигурно е, че утре този въпрос ще се обсъжда на сбора. Няма значение — отвърна спокойно брат Кадфел, — след като никой тук не може да изисква от мен цената на човека.
— Не е изключено това да стане още на следващия сбор, а цената да се окаже твърде висока — но зад трептящия пушек на мангала мургавото лице с остри черти се усмихваше. — Кадфел, приятелю, имам една новина за вас, която все още не съм ви съобщил. Мине се, не мине ден и пристига поредното чудо от Уелс! Вчера получих вест от Честър, че един ездач, който не си казал името, влязъл в един от оборите на манастира „Бейдгелърт“, оставил там коня си и помолил братята да го приберат в конюшнята, докато се появи възможност да бъде върнат на бенедиктинските братя от кошарите в Ридъкройсо, откъдето бил взет. В Ридъкройсо още не знаят за това, защото при тях вече бил паднал първият сняг и пратеникът, доколкото разбирам, не е могъл и до днес да измине разстоянието. Но конят е там, жив и здрав. Който и да е бил непознатият — отбеляза невинно Хю, — трябва да го е оставил най-много два дни след като избягалият злодей е направил самопризнания в Пенлин. Вестта пристигнала от Бангор по море до Честър с една от крайбрежните лодки. Тъй че, изглежда, ще ви бъде наложена по-кратка епитимия, отколкото заслужавате.
— „Бейдгелърт“ значи? — повтори Кадфел замислено. — И е продължил пеша вероятно. Накъде според вас се е отправил, Хю? Към Кланог или към Кайъргъби и оттам през морето в Ирландия?
— Защо не в килиите на „Бейдгелърт“? — предположи Хю, като се подсмихваше, отпивайки от виното. — След като сте кръстосали света, вие самият сте предпочели такова убежище.
Кадфел замислено се почеса по бузата:
— А, не. Рано му е! Едва ли ще реши, че вече се е разплатил.
Хю се засмя отривисто и дрезгаво, остави чашата си, стана и сърдечно потупа Кадфел по рамото.
— Трябва да тръгвам. Събера ли се с вас, всеки път се улавям, че укривам закононарушение.
— Някой ден може и така да свърши — каза Кадфел сериозно.
— Със закононарушение? — Хю му хвърли поглед през рамо, все така усмихнат.
— С отдаване на Бога. Не един или двама са извървели пътя от едното до другото, Хю, и меЖдувременно са били полезни на света.
На следващия ден следобед Едуай и Едуин се появиха на прага на сушилнята сресани и издокарани, и двамата някак стъписани от собствената си благопристойност, поне в началото. В хрисимото си държание изглеждаха толкова еднакви, че Кадфел трябваше постоянно да се вглежда за кафявите и за пъстрите очи, та да ги различава. Изказаха със звънки гласове своите сърдечни благодарности и поне за момента между двамата цареше пълна хармония.
— Тези тържествени премени — отбеляза Кадфел, като наблюдаваше двамата с предпазлива благосклонност — едва ли са в моя чест.
— Игуменът прати да ме повикат — обясни Едуин и очите му се разшириха от благоговение. — Мама ме накара да си облека най-хубавите дрехи. Той дойде с мен само така, иначе не е поканен.
— А той пък взе да се препъва на прага — не закъсня да му го върне Едуай — и почервеня като кардиналска шапка.
— Не съм!
— И още как! Ето, сега пак! — и наистина страните на момчето бързо станаха кървавочервени.
— Значи игумен Радулфъс те повика — повтори Кадфел. — А какво мислите за новия ни игумен?
Никой от двамата нямаше да си признае, че е бил втрещен. Размениха си предупредителни погледи и Едуай каза:
— Беше много откровен. Но не съм убеден, че ми се иска да стана послушник тук.
— Той каза — съобщи Едуин, — че това е въпрос, който трябва да се обсъди с майка ми и с познавачите на закона, но че имението не може да принадлежи на манастира, договорът е невалиден и ако завещанието е законно и графът на Честър го одобри като сюзерен, Молили ше бъде мое, а докато стана пълнолетен, манастирът ще държи там свой управител, а пък игуменът лично ще бъде мой застъпник.
— И ти какво отговори?
— Благодарих му, какво друго? Кой знае по-добре как се управлява едно имение? Мога да науча от тях
