ръчища и така се гордееше с тях, сякаш ги бе създал от собствената си плът. Всички бяха много щастливи заедно в скромното си тържество, преди брат Кадфел да ги остави и да потегли обратно за Шрусбъри. Вече на двайсет мили околовръст едва ли можеше да се намери по-здрав човек от Барнабас и той нямаше повече нужда от лечител.
Три дни след празника, когато снегът се бе слегнал в бързо топяща се лапавица, Кадфел се качи на мулето и се отправи на юг към Шрусбъри.
Пътуването продължи цял ден, защото не хвана направо за Озуъстри, а се отби, за да посети, макар и със закъснение, Айфор ап Морган, преди да про-дължи на изток от Кройсо Бак и да хване главния път южно от града. Онова, което си казаха, си остана само между тях. Но когато Кадфел си тръгна, на душата му вече беше по-леко. Айфор отново остана сам, но сега и неговата душа бе някак по-разведрена.
Заради това отклонение мулето на Кадфел изтрополи по уелския мост почти по здрач, влезе в Шрусбъри и мина по неравните улици, които гъмжаха от хора и живот след празниците. Нямаше време да се отбива при семейство Белкот, за да сподели радостта им, това щеше да остане за друг ден. Разбира се, Едуай отдавна бе освободен от честната му дума да не напуска дома и сега сигурно бе със своя неразделен вуйчо някъде по работа, на игра или поредна лудория. Бъдещето на Молили все още бе в неизвестност, оставаше надеждата, че правниците няма да успеят да го съсипят с данъци, преди някой да е получил законно право на собственост.
При завоя на главната улица пред него изникна дъгата на реката, а когато излезе на открито, премина през портите и се насочи към подвижния мост, чезнещият ден сякаш наполовина възвърна светлината си. Тук Едуин бе забавил за момент своя бяг, за да изхвърли с омерзение приготвения дар. Пред Кадфел се откри равният път, отдясно бяха къщата, в която вероятно все още живееше Рихилдис, и мътната сребриста повърхност на воденичния яз. Следваха стената на манастира, западното крило и вратата на голямата църква, а вдясно — малката стражница до портите.
Той влезе и спря учуден от блъсканицата и шума, които го посрещнаха. Вратарят стоеше отпред, излъскан като за епископско посещение, а големият двор бе изпълнен с братя, миряни и иноци, които търчаха насам-натам или се събираха на групи, разговаряха развълнувано на висок глас и оглеждаха нетърпеливо всяко живо същество, което влизаше през портите. Пристигането на Кадфел също създаде раздвижване, което замря с обидна бързина веднага щом бе разпознат. Дори послушниците бяха навън, шепнеха си възбудено и жужаха до стената на стражницата, а пътниците се тълпяха при вратата на крилото за гости. Недалеч брат Джером бе кацнал на високия камък, откъдето ездачите се качваха и слизаха от конете си, и се разпореждаше наляво-надясно, като същевременно за миг не изпускаше от очи портата. В отсъствието на Кадфел той, изглежда, бе станал още по-надут и досаден.
Кадфел слезе, готов да отведе в конюшнята своето добиче, но не беше сигурен дали мулетата все още не бяха настанени в обора при тържището за коне. В този момент от полюшващото се развълнувано множество наоколо изскочи брат Марк и с радостен вик се спусна към него:
— О, Кадфел, колко се радвам да ви видя! Такива неща стават! Мислех си, че ще изпуснете всичко, а вие пристигате точно навреме. Чухме за съда в Лансилин… Добре дошли отново у дома!
— Виждам, че съм добре дошъл — отвърна Кадфел, — ако това посрещане е за мен.
— Моето е за вас! — възкликна пламенно брат Марк. — А това наоколо… Разбира се, няма откъде да сте чули. Очакваме игумен Херибърт. Един от коларите ходи до „Свети Джайлс“ преди малко и каза, че спрели за нещо в лечебницата. Току-що се върна и каза. Брат Джером чака, за да изтича и да съобщи на приор Робърт веднага щом се появят при портите. Ще пристигнат всеки момент.
— И нищо не се знае? Дали Херибърт все още е игумен? — попита Кадфел мрачно.
— Не знаем. Но всички се страхуват… Брат Петръс ги бълва едни в своята магерница и се кълне, че щял да напусне ордена. А Джером е непоносим! — той се извърна, за да изгледа досадника свирепо, доколкото благото му открито лице бе способно на подобно изражение, и забеляза, че брат Джером бе слязъл от своя камък и търчеше презглава към игуменските покои.
— Явно вече идват! Виж… приорът!
Робърт се зададе тържествено от покоите, които си бе присвоил, безупречен в одеждите си, внушителен на ръст, извисяващ се над всички надничащи глави. С изражение на неземно смирение, благост и набожност бе готов да посрещне своя предстоятел с лицемерна почит и да приеме поста си с престорено смирение. Всичко това той можеше да изпълни безупречно и с величаво достойнство.
През портала бавно влезе Херибърт, дребен, топчест, мил старец с не особено впечатляваща външност, който се тръскаше като чувал върху гърба на своята бяла ослица, изцапан, кален и уморен от продължителното пътуване. Лицето и стойката му носеха отпечатъка на понижението и оттеглянето, но въпреки това изглеждаше весел и доволен, като човек, смъкнал от плещите си тежък товар, изправен, за да си поеме дъх. Смирен по природа, Херибърт беше несъкрушим. Личният му писар и конярите му следваха на почетно разстояние, но плътно до него яздеше висок, сух и жилав бенедиктинец с обветрено лице и проницателни сини очи, който го гледаше, както си помисли Кадфел, с нещо като със сдържана обич. Нов брат в манастира може би.
Братята се суетяха и напрегнато си шепнеха, а приор Робърт се носеше плавно като солиден кораб между хаотични вълни и щом Херибърт докосна с нозе земята, веднага протегна към него ръце:
— Отче, най-сърдечно добре дошли у дома! Всички до един се радваме да ви видим отново сред нас и, надявам се, с благословия и потвърждение за предишния пост…
Трябва да му се признае, помисли си Кадфел критично, че рядко лъже така нагло, както този път и може би дори не си дава сметка, че лъже. Добре де, а какво би казал самият той или който и да е в подобно положение, превъзбуден от предчувствието за собственото си повишение? Трудно можеш да заявиш някому в лицето, че го чакаш да си отиде и че отдавна е трябвало го стори.
— Наистина, Робърт, радвам се, че отново съм сред вас — каза Херибърт сияещ. — Но трябва незабавно да уведомя всички тук, че вече не съм игумен, а само ваш брат. Беше преценено, че ще бъде най-добре, ако друг поеме поста, и аз се подчинявам на това решение и се завръщам у дома да служа вярно като прост брат и под твоите напътствия.
— О, не! — прошепна брат Марк отчаян. — О, Кадфел, виж той щръкна още повече!
И наистина, сякаш сребристата глава на Робърт се вирна още по-високо, като че ли вече му бяха нахлузили митрата. Но в същия този миг една друга глава се извиси до неговата: невъзмутим и почти незабелязан, непознатият бе слязъл от коня си и сега застана до Херибърт. Ореолът от тъмни прави коси около тонзурата му бе почти недосегнат от сивота и все пак той бе поне връстник на Робърт, а продълговатото му умно лице с остри черти бе не по-малко високомерно, макар и не така представително.
— Представям на всички ви — произнесе Херибърт почти гальовно, — брат Радулфъс, определен от легатския съвет да оглавява от днес нататък нашето братство. Приемете новия си игумен и го почитайте, както аз, брат Херибърт от този манастир, вече се научих да го правя.
Настъпи пълна тишина, а после бурно раздвижване, въздишки и усмивки, които преминаха по множеството, изпълнило големия двор. Брат Марк стисна ръката на Кадфел и задуши в рамото му онова, което иначе можеше да прозвучи като радостен възглас. Брат Джером видимо се сви като спукан мехур и придоби характерния си вид — сгърчено лице с жълто-кафяв цвят. Някъде от задните редици се разнесе отчетлив грак, сякаш боен петел тържествено оповести смъртта на противника си, въпреки че веднага бе потиснат и никой не можа да разбере кой бе неговият източник. Много беше възможно да е бил брат Петръс, готов да хукне обратно към своята магерница и да впрегне всичките си тенджери и тигани в предана служба на новодошлия, цапардосал приор Робърт по носа в мига на неговото най-върховно извисяване.
Самият приор нямаше нито фигурата, нито осанката на своя секретар, за да понесе удара като него, а и заради обичайния цвят на лицето му трудно можеше да се каже, че е пребледнял. По-късно поведението му в този миг бе обсъждано многократно. Брат Денис, хоспиталиерът, твърдеше, че Робърт политнал назад така застрашително, че просто като по чудо не се проснал възнак на земята. Вратарят пък разказваше, че мигал на парцали и няколко минути след това останал със стъклен поглед. Послушниците, след като обмениха мнения, бяха единодушни, че ако можеше да се убива с поглед, редиците им щели да бъдат сполетени от масова гибел и жертвата нямало да бъде новият игумен, а старият, който с така искрено заявеното си бъдещо подчинение пред Робърт като приор го бе накарал да повярва в лелеяното повишение само за да
