всичките умения. Двамата с майка ми искаме да се върнем там колкото може по-скоро, веднага като спре да вали сняг — радостната възбуда на Едуин не помръкна, но за момент той стана сериозен. — Брат Кадфел, беше ужасно… за Майриг… Не мога да разбера…
Да, за младите беше трудно да разберат и почти невъзможно да простят. Но там, където бе имало симпатия и доверие, въпреки всичко оставаше да тлее неподправена сърдечност, която нямаше нищо общо с отвращението и ужаса, породени от отровителя.
— Нямаше да отстъпя Молили без бой — каза Едуин, решен да бъде откровен докрай. — Но ако той бе станал собственикът, мисля, че нямаше да оспоря правото му. А ако надвиех аз… не знам! Само че той никога нямаше да се съгласи на половината, нали? Въпреки това съм доволен, че се измъкна. Може да е грях, но се радвам и толкоз!
Ако беше грях, той не беше сам в него, но Кадфел не спомена нищо по този въпрос.
— Отец Кадфел, щом се върнем в Молили, имам намерение да навестя Айфор ап Морган. Когато го помолих, той не ми отказа благословията си и ме проводи с целувка. Мога да му бъда като внук.
Слава Богу, че не направих тази грешка да му го предложа аз, помисли си Кадфел с нежност. Младите най-много мразят да бъдат призовавани да извършат някое добро дело, след като вече сами са взели добродетелно решение.
— Добре си го намислил — каза той сърдечно. — Айфор ще ти се зарадва. Ако заведеш и Едуай, кажи му как да ви различава. Неговите очи може да не са така силни като моите.
Двамата се усмихнаха на думите му.
— Той все още ми е длъжник заради пердаха, който отнесох заради него, както и за нощта, прекарана в тъмницата. Тъй че имам намерение да ходя в Молили, когато си поискам.
— Аз пък изтърпях две нощи — възрази Едуин, — и то на много по-лошо място.
— Ти ли? Отърва се без пукната синина, гледаше си удоволствието, Хю Берингар се погрижи за теб, тъй че не ми ги разправяй!
И Едуай закачливо заби показалец в корема на Едуин, той пък му подложи крак и го просна на пода. Двамата се развикаха и се сборичкаха. Кадфел известно време ги гледаше благо, после сграбчи по една шепа гъста къдрава коса и ги разтърва. Двамата се изтърколиха встрани и после се изправиха прилежно. Все така сияеха, но видът им вече далеч не беше безупречен.
— Вие сте много шумни събеседници — каза Кадфел, но много добродушно, — дано Айфор ап Морган по-бързо се отърве от вас. Ти вече си господар на имение, млади човече, или ще станеш, щом навършиш пълнолетие. Тъй че по-добре почвай да овладяваш задълженията си. Това ли е примерът, който един вуйчо трябва да дава на своя племенник!
Едуин престана да се оправя и изтупва, внезапно придоби сериозно изражение и се изправи с широко отворени очи.
— Аз наистина мислих какво ми предстои да правя. Все още знам толкова малко и трябва да се уча… но казах на игумена… че не ми харесва и никога не ми е харесвало, дето вторият ми баща предяви иск срещу Елфрик и го превърна в крепостен, докато той си е свободен по рождение също като предците си. Попитах го дали сега мога да върна свободата на един човек, или трябва да стана пълнолетен и лично да встъпя във владение. Той ми отвърна, че можело сега да стане, ако той самият, игуменът, поръчителствал за мен. Искам Елфрик да си е свободен чобек. Освен това мисля, че… те двамата с Олдит…
— Аз му го казах — намеси се Едуай, отръска се за момент като куче и пак се настани на пейката. — Казах му, че Олдит харесва Елфрик. И само той да се освободи, двамата веднага ще се оженят. Елфрик е образован, познава Молили и от него ще излезе чудесен управител, когато манастирът издаде имението.
— Значи ти си ми казал, тъй ли? Като че ли аз не знаех, че тя го харесва. Само че Елфрик никога няма да признае чувствата си към нея. И какво изобщо ти разбира главата от имения, дърводелски чирако?
— Повече, отколкото твоята някога ще разбира от дърво, дърворезба и майсторство, баронски чирако!
И се започна отново. Двамата се вкопчиха в мечешка прегръдка, притиснати в ъгъла на пейката, Едуай сграбчи русоляво-червеникавата грива на Едуин, а той от своя страна заби пръсти в ребрата му и го накара да се превива от смях. Кадфел хвана двамата и ги изтика към вратата.
— Марш навън! Стига вече! Намерете си някоя мечешка бърлога! — дори в собствените му уши думите му прозвучаха някак глупаво назидателни.
Пред вратата те се пуснаха с изненадваща лекота и прилепено се обърнаха, за да му се усмихнат. Изведнъж Едуин се сети и се обърна към него разкаян и припрян:
— Отче Кадфел, моля ви, елате да видите майка ми, преди да тръгнем. Тя ви умолява!
— Добре — съгласи се Кадфел, неспособен да отвърне другояче. — Непременно ще дойда!
Проследи с поглед как се отправиха към просторния двор и оттам към стражницата, отново увлечени в приятелско боричкане, вплели ръце, неясно дали в прегръдка, или в хватка. Странни същества са момчетата на тази възраст. В момент на опасност, когато е сериозно, са способни на героична храброст, вярност и всеотдайност, а след това, когато хармонията в собствения им свят бъде възстановена, се превръщат в лекомислени игриви палета.
Кадфел се прибра в сушилнята и залости вратата за останалия свят, дори за брат Марк. Вътре бе много тихо и мрачно заради стените от тъмно дърво и синкавия пушек от мангала. Много се нуждаеше тъкмо сега от този дом в обителта. Свърши се, както бе казал Хю Берингар, и то по възможно най-добрия начин. Едуин щеше да получи имението, Елфрик — свободата си и сигурно бъдеще — добро основание да си отвърже езика и да признае чувствата си на Олдит. Окажеше ли се твърде вироглав, тя щеше да намери начин да го подтикне. Брат Рийс щеше хубаво да си побъбри за роднините, а шишето с чудодейния ликьор и отслабналата памет щяха да замъглят празнотата, останала от един изгубен праплеменник. Айфор ап Морган щеше да живее със своята несподелена мъка, но и със скрита надежда, както и с един некръвен внук на няколко мили езда от дома му. А Майриг, на свобода някъде из широкия свят, трябваше да изтърпи своята дълга епитимия и отсега нататък да разчита на молитвите на другите. Тези на Кадфел вече не му трябваха.
Той се отпусна на пейката, където се бяха боричкали и заливали от смях момчетата, настани се удобно и си вдигна краката. Запита се дали би могъл да се позове на факта, че все още няма право да напуска пределите на манастира, докато Рихилдис не си тръгне за Молили, но си отговори, че това би било израз на малодушие, след като веднъж вече бе взел решение да не постъпва по този начин.
В края на краищата тя бе много привлекателна жена, дори и сега, а признателността й щеше да бъде особено приятно изкушение. Имаше безспорна съблазън даже в мисълта за един разговор, който неизбежно щеше да съдържа „Помниш ли?…“ като постоянен рефрен. Непременно щеше да отиде. Не му се случваше често да се наслади на удоволствието от споделени спомени.
И бездруго след седмица-две цялото домакинство щеше да се премести в Молили, на безопасно разстояние. След това едва ли щеше да вижда Рихилдис често. Брат Кадфел въздъхна дълбоко, може би със съжаление, може би с облекчение.
Е, какво пък! Току-виж всичко било за добро!
Информация за текста
© 1980 Едит Парджетър
© 1996 Людмила Левкова, превод от английски
Edith Pargeter
Monk’s Hood, 1980
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
