адвокатите и по-заможните американски работници от Хънтързбърг, тя винаги усещаше скрита враждебност към себе си. Враждебността не се дължеше на някаква черта от характера й. Сигурна беше в това. Беше толкова затворена, че те почти не я познаваха. „Това е, защото съм дъщеря на майка си“ — казваше си тя и рядко отиваше в тази част на града, където живееха момичетата от нейната среда.
Мери толкова често идваше на Уилмът стрийт, та много от хората мислеха, че я познават.
— Сигурно е дъщеря на някой фермер, обича често да се разхожда из града — казваха те.
Червенокоса жена с дебели устни, която стоеше пред една къща й кимна. Млад мъж стоеше облегнат на едно дърво на тясната ивица трева край друга къща. Пушеше лула, но когато вдигна поглед и я видя, извади лулата от устата си. Тя реши, че сигурно е италианец — косата и очите му бяха много черни.
— Ne bella! Si fai un onore a passare di qua1 — извика той, махна с ръка и се усмихна.
Мери стигна до края на Уилмът стрийт и излезе на шосето. Струваше и се, че е минало много време, откакто бе оставила баща си, въпреки че в действителност разходката й беше отнела само няколко минути. Един съборен плевник се беше килнал на върха на нисък хълм, встрани от шосето, а пред него имаше грамадна яма, пълна с обгорели дъски от някогашна селска къща. Купчина камъни, обрасла с пълзящи лози, се издигаше до ямата. Между къщата и обора се намираше изоставена овощна градина, в която растяха купчина преплетени бурени.
Като си пробиваше път през бурените, много от които бяха отрупани с цветове, Мери стигна до един камък, търкулнат до ствола на старо ябълково дърво и седна на него. Бурените почти я скриваха и от шосето се виждаше само главата й. Скрита така в бурените, тя приличаше на яребица, която тича из високата трева и когато чуе непознат шум, спира, вдига глава и предпазливо се оглежда.
Дъщерята на доктора бе идвала и преди това в запустялата стара овощна градина. В подножието на хълма, където се намираше тя, започваха улиците на градчето и докато седеше на камъка, тя чуваше приглушените викове и крясъци, които идваха откъм Уилмът стрийт. Една ограда разделяше градината от нивите по хълма. Мери имаше намерение да остане под дървото до мръкване и да се опита да измисли някакъв план относно своето бъдеще. Мисълта, че баща й скоро ще умре, и се струваше и реална, и нереална, но умът й не можеше да възприеме мисълта за физическата му смърт. Засега смъртта по отношение на баща й не приемаше формата на студено, безжизнено тяло, което трябваше да бъде погребано — напротив, струваше й се, че баща й няма да умре, а ще замине някъде далече. Майка й бе направила това много отдавна. Тази мисъл носеше необикновено, неопределено чувство на облекчение. „Да — каза си тя, — когато му дойде времето, и аз ще поема нанякъде. Ще се махна оттук и ще тръгна по света.“ На няколко пъти Мери бе ходила с баща си в Чикаго и мисълта, че може би скоро ще иде да живее там, я очароваше. Във въображението й се стелеха дълги улици, пълни с хиляди непознати хора. Да върви по такива улици и да прекара живота си сред непознати — това щеше да прилича на прекрачване от безводна пустиня в хладна гора, застлана с нежна млада трева.
В Хънтързбърг винаги бе живяла като под облак, а сега ставаше жена и душният, застоял въздух, който винаги бе дишала, ставаше все по-тягостен и тягостен. Наистина, досега не бяха повдигани конкретни въпроси относно мястото й в живота на тукашното общество, но тя чувстваше, че съществува някакво предубеждение срещу нея. Била бебе, когато баща й и майка й се забъркали в някакъв скандал. Градчето Хънтързбърг се потресло от това и когато беше малка, хората понякога я гледаха с подигравателно- състрадателен поглед.
— Бедното дете. Толкова е неприятна тази история — казваха те.
Веднъж в една облачна лятна вечер, когато баща й бе заминал извън града и тя стоеше самичка в тъмното на прозореца на неговия кабинет, чу мъж и жена на улицата да споменават името й. Двамата се препъваха в тъмнината на тротоара под прозореца на кабинета.
— Тази, дъщерята на доктора Кокрън, е приятно момиче — каза мъжът.
Жената се засмя.
— Порасна вече и започна да привлича погледите на мъжете. По-добре не се заглеждай много в нея. Ще тръгне по лошия път. Каквато майката такава и дъщерята — отвърна жената.
Мери седя десет-петнайсет минути на камъка под дървото в овощната градина, потънала в мисли за отношението на градчето към нея и баща й. „Това трябваше да ни сближи още повече“ — каза си тя и си помисли дали приближаващата смърт ще направи онова, което облакът, надвиснал от години над тях, не бе направил. Сега не й се струваше жестоко, че смъртта щеше скоро да посети баща й. Сега за нея смъртта се бе превърнала в някаква приятна, милозлива фигура с добри намерения. Ръката на смъртта щеше да й разтвори вратите на бащината й къща към живота. С жестокостта на младостта тя помисли първо за авантюристичните възможности на този нов живот.
Мери седеше неподвижно. Насекомите във високите бурени, обезпокоени във вечерната си песен, запяха отново. Една червеношийка прелетя над дървото, под което седеше тя, и издаде ясен, рязък, тревожен писък. Гласовете на хората от новия градски фабричен квартал бавно катереха хълма. Приличаха на камбани на далечна катедрала, която призовава хората на молитва. Като че ли нещо се пропука в момичешките гърди, тя се хвана за главата и започна бавно да се люлее напред-назад. Заплака, без да усеща топли нежни пориви към живеещите в Хънтързбърг мъже и жени.
И тогава откъм пътя някой извика.
— Хей, малката! — се чу глас и Мери бързо скочи на крака. Разнеженото й настроение отлетя като полъх на вятър и на негово място дойде силен гняв.
На пътя стоеше Дюк Йетър, който от безделническата си позиция пред конюшнята я бе видял да отива на неделната си разходка и я бе проследил. Докато тя вървеше по Ъпър Мейн стрийт и през новия фабричен квартал, той бе сигурен в победата си. „Не иска да я виждат с мен — беше си казал той. — Чудесно! Много добре знае, че ще тръгна подире й, но не иска да се появявам, докато не се скрие от погледите на приятелите си. Малко е надута и трябва да й се смачка фасонът, но това не ме интересува. Отклонила се е от пътя си, за да ми даде тази възможност, а може би пък само се страхува от татко си.“
Дюк сви от пътя, изкачи се по ниския скат и влезе в овощната градина, но когато стигна купчината покрити с лозя камъни, се спъна и падна. Изправи се и се засмя. Мери не дочака той да дойде при нея, а тръгна към него и когато смехът му разкъса легналата над градината тишина, тя се втурна напред и с разперена ръка му зашлеви един шамар. Обърна се и тъй като той беше оплел крака в лозите, изтича на пътя.
— Ако тръгнеш подир мен или се опиташ да ме заговориш, ще намеря някой да те убие! — извика тя.
Мери се спусна надолу по хълма към Уилмът стрийт. Откъслечните приказки за майка й, които от години кръстосваха града, бяха стигнали до ушите й. Говореше се, че много отдавна в една лятна нощ майка й изчезнала от града и че някакъв млад негодник, който имал навика да се шляе пред конюшнята на Барни Смитфийлд, бил заминал с нея. Сега друг млад безделник се опитваше да я задиря. Тази мисъл я вбеси.
Умът й се луташе в усилие да намери някакво оръжие, с което по-силно да уязви Дюк Йетър. В отчаянието си избра образа на баща си, който бе вече с разрушено здраве и скоро щеше да умре.
— Баща ми само чака случай да убие някой като теб! — извика тя и се обърна към младия човек, който, след като се бе изскубнал от купчината лози в градината, я бе последвал на пътя. — Баща ми само търси да убие някого заради лъжите, които се говорят в този град за майка ми.
След като се беше поддала на импулса да сплаши Дюк Йетър, Мери изведнъж се засрами от избухването си, заплака и бързо продължи нататък. Дюк вървеше след нея с наведена глава.
— Не исках да кажа нищо лошо, мис Кокрън — умоляваше той, — не исках да кажа нищо лошо. Не казвайте на баща си. Само се пошегувах. Повярвайте ми, не исках да кажа нищо лошо.
Светликът на лятната вечер беше започнал да гасне и лицата на хората, събрани на групи край тъмните порти или до оградите по Уилмът стрийт, се превръщаха в нежни малки светли овали. Гласовете на децата поутихнаха и те също се засъбираха на групички. Млъкнаха, когато Мери мина край тях, вдигнаха нагоре лица и втренчено я загледаха.
— Дамата не живее далеч. Сигурно живее наблизо — чу женски глас да казва това на английски.
Когато извърна глава, видя само тълпа от тъмнолики мъже пред една къща. Отвътре се чуваше женски глас, който пееше приспивна песен.
