първата година след женитбата жена му Елън беше дошла с него извън града. Тогава те обзавеждаха жилището си и в една селска къща Елън видя старо огледало, изхвърлено от употреба, което стоеше подпряно на една стена в някаква пристройка. Хареса й заради необикновената изработка на огледалото и жената на селянина й го даде. На връщане тя каза на мъжа си, че е бременна и докторът се развълнува както никога дотогава. Той държеше огледалото на коленете си, а жена му караше и когато му съобщи, че ще имат дете, тя гледаше далеч отвъд нивите.
Колко дълбоко се бе запечатала тази сцена в съзнанието на болния човек! Слънцето залязваше над младите царевични и овесени ниви покрай пътя. Прерийната земя беше черна и понякога пътят минаваше през къси редици дървета, които в чезнещата светлина също изглеждаха черни.
Огледалото на коленете му улавяше лъчите на залязващото слънце и хвърляше голяма златиста топка през полето и в клоните на дърветата. Сега, застанал в присъствието на фермера и докато слабата светлина от догарящата на пода клечка му припомняше другата вечер с танцуващата светлина, той си помисли, че проумява защо не бе успял в женитбата си и в живота. В онази вечер преди много години, когато Елън му съобщи за приближаването на голямото събитие в техния семеен живот, той не отрони нито дума, защото мислеше, че няма думи, с които да изрази своите чувства. Беше си създал някаква самозащита. „Казвах си, че тя трябва без думи да ме разбира и през целия живот си казвах същото нещо за Мери. Бил съм глупак и страхливец. Винаги съм мълчал, защото съм се страхувал да изразя себе си — като някакъв несръчен глупак. Бил съм горд човек и страхливец.“
— Днес ще направя това. Дори и това да ме убие, ще заставя себе си да говоря с момичето — каза той на глас и съзнанието му се върна към образа на дъщеря му.
— А, какво каза? — попита селянинът, който с шапка в ръка стоеше и чакаше да каже защо е дошъл.
Докторът взе коня си от конюшнята на Барни Смитфийлд и се отправи извън града, за да помогне на съпругата на фермера, която трябваше да роди първото си дете. Тя беше нежна жена с тесен таз, а детето беше едро, и докторът беше силно възбуден. Той отчаяно се бореше, а жената, която беше уплашена, пъшкаше и се мъчеше. Мъжът й непрекъснато влизаше и излизаше от стаята, появиха се две съседки и застанаха мълчаливи в очакване да помогнат с нещо. Минаваше десет часа, когато всичко свърши и докторът беше готов да се връща в града.
Фермерът впрегна коня му, доведе го пред вратата и докторът подкара, като се чувстваше необикновено слаб и в същото време силен. Колко просто му се струваше сега онова, което трябваше да направи! Навярно дъщеря му ще си е легнала, когато се прибере, но той ще я накара да стане и да дойде в кабинета. Ще й разкаже цялата история на своята женитба и несполуката от нея, без да си спестява нито едно унижение. „Имаше нещо много мило и красиво в моята Елън и трябва да накарам Мери да разбере това. То ще й помогне да стане прекрасна жена“ — помисли той, изпълнен с вяра в силата на своето решение.
Стигна вратата на конюшнята в единадесет часа; там седяха и си говореха Барни Смитфийлд, младият Дюк Йетър и двама други мъже. Собственикът на конюшнята въведе коня в тъмнината на обора, а докторът постоя малко, облегнат на стената на сградата. Градският нощен пазач застана до групата при вратата на конюшнята и между него и Дюк Йетър избухна кавга, но докторът не чуваше острите думи, които летяха напред-назад, нито силния смях на Дюк, с който той отговаряше на гнева на нощния пазач. Бе го обзело необикновено колебливо настроение. Имаше нещо, което той страстно желаеше да направи, но не можеше да си спомни какво. Дали това нямаше нещо общо с жена му Елън или пък с дъщеря му Мери? Образите на двете жени отново се сляха в съзнанието му и към тази плетеница се прибави и трети образ, този на жената, на която току-що бе помогнал да роди. Всичко се обърка. Тръгна през улицата към стълбището, което водеше към неговия кабинет, после спря на улицата и се огледа. Барни Смитфийлд тъкмо бе вече прибрал коня му и сега затвори вратата на конюшнята, при което висящият отгоре фенер се заклати напред-назад. Той хвърляше гротескни, танцуващи сенки върху лицата и силуетите на мъжете, които стояха и се караха до стената на конюшнята.
Мери седеше до прозореца в кабинета на доктора, чакаше го да се върне. Беше така погълната от собствените си мисли, че не чуваше гласа на Дюк Йетър, който разговаряше с мъжете на улицата.
Когато Дюк се върна на улицата, горещият гняв от днешната вечер се върна и тя отново го видя как с арогантна мъжка увереност в погледа се приближава към нея в градината, но бързо го забрави и продължи да мисли за баща си. Преследваше я един спомен от детството й. Един майски следобед, когато беше на петнадесет години, баща й я покани да го придружи на една вечерна визитация извън града. Докторът отиваше да посети болна жена в една фермерска къща на пет мили от града и тъй като бе валял силен дъжд, шосетата бяха разкаляни. Беше тъмно, когато стигнаха фермерската къща, влязоха в кухнята и ядоха суха храна на кухненската маса. Тази вечер баща й имаше някаква причина да изглежда като момче, беше почти весел. По пътя разговаряха малко. Дори на тази възраст Мери бе висока и фигурата й започваше да прилича на женска. След сухата вечеря в селската кухня той се разходи с нея из къщата и тя седна на една веранда. Баща й постоя малко до нея. Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и като отметна глава назад, се засмя почти от сърце.
— Странно ми е като си помисля, че скоро ще станеш жена — каза той. — Когато станеш жена, какво смяташ, че ще се случи, а? Какъв живот ще водиш? Какво те чака?
Докторът приседна на верандата до детето и за миг тя си помисли, че ще я прегърне. След това той бързо се изправи, влезе в къщата и я остави сама в тъмнината.
Като си припомняше тази случка, Мери си спомни освен това, че в онази вечер от детството си тя бе посрещнала мълчаливо приближаването на своя баща. Струваше й се, че тя, а не баща й носеше вина за живота, който бяха водили заедно. Фермерът, когото бе срещнала на моста, не беше почувствал студенина у баща й. Това беше, защото той самият беше топъл и щедър в отношението си към човека, който се бе погрижил за него в час на болест и нещастие. Баща й беше казал, че работникът знаел как да бъде баща и Мери си спомни с каква топлота двете момчета, които ловяха риба в рекичката, се сбогуваха с нея, когато тя се скри в тъмнината. „Техният баща е знаел как да бъде баща, защото неговите деца знаят как да дават от себе си“ — помисли си виновно тя. Тя също щеше да даде от себе си. Преди края на нощта тя щеше да направи това. В онази далечна вечер, когато се прибираше заедно с баща си, той беше направил друг безуспешен опит да разруши стената, която ги разделяше. Проливните дъждове бяха препълнили рекичките, които трябваше да минават и когато почти бяха стигнали градчето, той спря коня на един дървен мост. Конят нервно подскачаше, баща й здраво държеше юздите и от време на време му говореше. Придошлата река громолеше силно под моста, сред една дълга равна нива до пътя прелялата вода беше образувала езеро. В онзи момент луната беше излязла от облаците и вятърът, който духаше напреко на водата, правеше малки вълни. Езерото от прелялата вода беше покрито с танцуващи светлини.
— Ще ти разкажа за твоята майка и себе си — дрезгаво започна баща й, но в този момент гредите на моста започнаха да пукат застрашително и конят се втурна напред. Бяха стигнали улиците на града, когато баща й успя да овладее уплашеното животно и неговата стеснителна мълчалива природа отново се беше възвърнала.
Мери стоеше в тъмното до прозореца на кабинета и видя баща си да идва по улицата. След като прибраха коня му, той не се качи веднага по стълбите в кабинета, както обикновено, а се помота в тъмното пред вратата на конюшнята. Понечи да пресече улицата, после отново се върна в тъмното.
Сред мъжете, които от два часа седяха и спокойно разговаряха, избухна кавга. Джек Фишер, градският нощен пазач, разказваше на останалите за някаква битка, в която бе участвал през Гражданската война, а Дюк Йетър започна да му се подиграва. Нощният пазач се ядоса. Сграбил тоягата си, той подскачаше напред-назад. Силният глас на Дюк Йетър прекъсваше сърдития глас на жертвата на неговото остроумие.
— Трябваше отстрани да го нападнеш, казвам ти, Джек. Да, господине, отстрани трябваше да нападнеш отстъпващия, и като го нападнеш отстрани, трябва да му смачкаш фасона на говедото. Ако бях на твоето място, щях да направя това — извика Дюк и гръмко се разсмя.
— Щеше да вдигнеш врява, това щеше да направиш — изпълнен с безсилен гняв, отвърна нощният пазач.
Изпратен от смеха на Дюк и компанията му, старият войник отмина по улицата, а Барни Смитфийлд, след като прибра коня на доктора, излезе и затвори вратата на конюшнята. Висящият над вратата фенер се
