Младият италианец, който преди това я беше закачил и който сега очевидно се отправяше към обичайните си вечерни приключения, мина по тротоара и бързо изчезна в тъмнината. Беше облечен в празничните си дрехи, носеше жокейска шапка и бяла колосана яка, украсена с червена вратовръзка. Ярката белота на яката правеше мургавото му лице да изглежда почти черно. Той се усмихна по момчешки, несръчно повдигна шапка, но не каза нищо.
Мери продължи да гледа назад по улицата дали Дюк Йетър върви след нея, но в бледата светлина не го виждаше. Гневното и раздразнително настроение бе отминало.
Не искаше да се прибира, а беше вече късно да иде на църква. От Ъпър Мейн стрийт излизаше къса уличка, която вървеше на изток и доста стръмно се спускаше по хълма до една рекичка с мост, който прекъсваше растежа на града в тази посока. Тя слезе по уличката до моста и в чезнещата светлина се спря да гледа как две момчета ловяха риба в рекичката.
Широкоплещест мъж, облечен в груби дрехи, слезе по уличката, спря на моста и я заговори. За пръв път в живота си тя чу жител на родния й град да говори с топло чувство за баща й.
— Ти си дъщерята на доктор Кокрън, нали? — неуверено попита той. — Навярно не знаеш кой съм аз, но баща ти ме знае. — Той посочи двете момчета, които с въдици в ръка седяха на тревистия бряг на рекичката. — Това са моите момчета и имам още четири деца — обясни той. — Още едно момче и три момичета. Една от дъщерите ми работи в магазин. Голяма е колкото теб.
Мъжът обясни откъде познава д-р Кокрън. Каза, че по-рано работил по фермите, но отскоро се преместил да работи в мебелната фабрика в града. Миналата зима дълго време лежал болен и нямал никакви пари. Докато боледувал, едно от момчетата паднало от горния етаж на плевника и много лошо си разцепило главата.
— Баща ти идваше да ни наглежда всеки ден и той заши главата на моя Том. — Работникът се извърна от Мери и като държеше шапката си в ръце, загледа момчетата. — Съвсем бях закъсал и баща ти не само се грижеше за мен и момчетата, а и даваше пари на булката да купува от града това, от което имахме нужда — продукти и лекарства. — Мъжът говореше толкова тихо, че Мери трябваше да се наведе напред, за да чува думите му. Лицето й почти докосваше рамото на работника. — Баща ти е добър човек, но ми се струва, че не е много щастлив — продължи той. — Момчето и аз се оправихме и аз дойдох да работя в града, но той не пожела да вземе никакви пари от мен. „Ти знаеш как да живееш с децата и жена си. Знаеш как да ги направиш щастливи. Дръж парите и ги похарчи за тях“ — това ми каза той.
Работникът продължи по моста и покрай брега на рекичката стигна до мястото, където двамата му сина ловяха риба, а Мери се облегна на парапета на моста и загледа бавно движещата се вода. В тъмното под моста водата изглеждаше почти черна и тя си помисли, че така и баща й беше изживял живота си. „Бил е като поток, който винаги е бил на сянка и никога не е виждал слънчева светлина“ — помисли си тя и я обзе страх, че и нейният живот ще премине в тъмнина. Завладя я силно, непознато чувство на обич към баща й, във въображението си тя усети ръцете му около себе си. Като дете непрекъснато беше мечтала за ласката на бащините си ръце и сега тази мечта се върна отново. Дълго стоя на рекичката и реши, че вечерта няма да мине без опит от нейна страна да осъществи старата си мечта. Когато отново вдигна поглед, работникът беше стъкнал досами водата малък огън от съчки.
— Ловим главочи — извика той. — Светлината на огъня ги примамва близо до брега. Ако искаш, ела и опитай късмета си. Момчетата ще ти дадат едната пръчка.
— Не, благодаря, друг път — каза Мери и уплашена, че може изведнъж да се разплаче и че няма да може да отговори, ако мъжът и каже още нещо, побърза нататък.
— Довиждане! — извикаха мъжът и двете момчета. Думите излязоха съвсем спонтанно от трите гърла и прозвучаха остро като тръба, като радостен вик, пронизващ мрачното й настроение.
След като дъщеря му Мери излезе на вечерната си разходка, доктор Кокрън седя сам близо час в кабинета си. Започна да се стъмва и мъжете, които целия следобед бяха седели на столове и сандъци пред конюшнята отсреща, се прибраха да вечерят. Шумът от гласовете стихна и от време на време за пет-десет минути настъпваше тишина. После от някаква далечна улица долетя детски плач. Сетне забиха църковните камбани.
Докторът не беше много спретнат човек и често дни наред забравяше да се обръсне. С дългата си суха ръка погали наболата брада. Болестта му го беше засегнала по-дълбоко, отколкото бе допускал дори и пред себе си и духът му искаше да излети от тялото. Често, когато седеше така, с ръце, отпуснати на скута, той ги гледаше с детска съсредоточеност. Струваше му се, че принадлежат на някой друг. Настройваше се философски. „Странно нещо е тялото ми. Живял съм тук през всичките тези години и колко малко полза съм имал от него. А сега то ще умре и ще се разложи, без въобще да съм го използвал. Чудя се защо ли не си намери друг обитател. — Усмихна се тъжно на това си хрумване, но продължи по-нататък. — Доста съм мислил за хората, използвал съм тези устни и този език, но и съм ги оставял да мързелуват. Когато моята Елън живееше тук с мен, я накарах да мисли, че съм студен и безсърдечен, а нещо в мен се мъчеше и мъчеше да се освободи.“
Спомни си колко често като млад бе седял мълчалив вечер до жена си в същия този кабинет и как ръцете му копнееха да се протегнат през малкото пространство, което ги делеше, и да докоснат ръцете й, лицето й, косата й.
Всички в града предричаха, че женитбата му ще завърши зле. Жена му беше артистка в една трупа, която дойде в Хънтързбърг и заседна там. По това време момичето се разболя и нямаше пари да плати стаята си в хотела. Младият доктор се погрижи за девойката и когато тя оздравяваше, той я вземаше да пътува с неговата двуколка из селата. Животът й дотогава беше тежък и мисълта за спокойно съществуване в малкия град я привличаше.
После, след сватбата и след раждането на детето тя изведнъж разбра, че не е в състояние да продължи да живее с мълчаливия студен човек. Говореше се, че била избягала с някакъв млад нехранимайко, сина на кръчмаря, който изчезнал от града в същото време, но това не беше вярно. Самият Лестър Кокрън я бе завел в Чикаго и там тя започна работа в една трупа, която заминаваше за далечните западни щати. Беше я завел до вратата на хотела, пъхнал й бе в ръцете пари и мълчаливо, без дори да я целуне за сбогом, се бе обърнал и потеглил обратно.
Докторът стоеше в кабинета си и преживяваше този миг и други подобни мигове, когато е бивал дълбоко развълнуван, а външно — спокоен и хладнокръвен. Мислеше си дали жената е знаела това. Колко пъти си бе задавал този въпрос? След като я остави онази нощ пред вратата на хотела, тя нито веднъж не му писа. „Може би е умряла“ — за хиляден път си помисли той.
Случи се онова, което вече повече от година му се случваше в такива необикновени моменти. В главата на доктор Кокрън споменът за жена му се сля с образа на дъщеря му. Когато в такива моменти се опитваше да раздели двата образа, да ги постави на разстояние един от друг, той не успяваше. Като извиваше леко глава, той си представяше как една бяла момичешка фигура влиза в стаята, където живееха той и дъщеря му. Вратата беше боядисана в бяло и се поклащаше от лекия бриз, който идваше през отворения прозорец. Вятърът меко и безшумно тичаше из стаята и си играеше с някакви хартии, които лежаха на бюрото в ъгъла. Чу се мек, шумолящ звук от женска пола. Докторът се надигна и застана треперещ.
— Кой е? Ти ли си, Мери, или ти, Елън? — дрезгаво попита той.
По стълбището, което водеше от улицата, се чу шум от тежки стъпки и външната врата се отвори. Болното сърце на доктора се разтуптя и той тежко се отпусна обратно на стола.
В стаята влезе мъж. Беше един фермер, един от пациентите на доктора и като стигна средата на стаята, той запали клечка кибрит, вдигна я над главата си и поздрави.
— Здрасти — извика той.
Когато докторът се изправи от стола и отговори, той така се стресна, че клечката падна от ръката му и остана да гори бавно до краката му.
Младият фермер имаше яки нозе, които приличаха на две каменни колони, подпрели тежка сграда, и малкият пламък на клечката, която гореше и трептеше от слабия вятър между краката му, хвърляше танцуващи сенки върху стените на стаята. Обърканото въображение на доктора отказа да се освободи от своите видения, които започнаха сега да се подхранват от новата ситуация.
Той забрави присъствието на фермера и въображението му избяга обратно във времето, когато беше женен. Танцуващата по стените светлина му припомни друга танцуваща светлина. Един летен следобед през
