гласа си нещо, което моментално караше околните да разберат, че възраженията са излишни. Точно с този глас сутринта заповяда да му донесат в болничната стая пълен комплект дрехи, облече се и незабавно се насочи към Народния комисариат, а оттам — в Кремъл.
В колата не промълви нито дума, дори се стараеше да не гледа и верния Вуйнович. Странни нрави се създаваха сред ръководството. Ако вземем отделни хора, с отдалечаването от горещите години на Гражданската война, тоест с напредването на възрастта, макар още да не бе остаряване, те проявиха не особено привлекателни качества: свадливостта на Зиновиев, зловещата непроницаемост на Сталин, непукизмът на Бухарин, безполезността на Клим, разтакаването на Уншлихт. Знаеш цената на всекиго поотделно, но събрани заедно, те се превръщаха във висше понятие — „волята на партията“. Парадоксът бе, че не можехме без това и Ленин го разбираше, щяхме да се сринем без този мистицизъм.
Мисълта, че днес му се наложи да престъпи „висшето понятие“ и макар да бе в интерес на работата, на самата република, да извърши своеволие, не даваше покой на Фрунзе. Както се казва, глождеше го под лъжичката, а когато ролс-ройсът започна да се поклаща по паважа на Червения площад, дори му се стори, че лекото полюляване отеква в корема му. Докосна с ръкавица челото си.
Курсантите от школата на ВЦИК14, охраняващи правителствените помещения, се изпъваха в положение „мирно“. На лицата им, където по идея не би трябвало да е изписано нищо, се четеше преклонение. Трима легендарни командващи армии, съпровождани от поизостаналите си помощници (по старому адютанти), преминаваха по стълбищата и коридорите на Кремълския дворец — нима това не бе запомнящо се за цял живот събитие? Крачките им бяха уверени и те представляваха идеал за мъжество и млада зрялост. И наистина: най-възрастният, Фрунзе, тогава беше едва на четиридесет, Блюхер — на тридесет и пет, а Тухачевски — на тридесет и две години. Дали на Земята някога бе съществувала друга армия с толкова млад и в същото време натрупал колосален боен опит команден състав?
Последната двойка курсанти, която стоеше на пост в святая светих, отвори вратата. Командващите армии влязоха в заседателната зала — големи прозорци, гипсов таван, кристален полилей, огромна овална маса. Някои от участниците в заседанието още се разхождаха по пружиниращия бухарски килим, като си разменяха шеги, други вече седяха зад масата, задълбочили се в документи. Всички, както се казва, бяха мъже в разцвета на силите си — ако някой беше подкарал петдесетака, не бе отдавна, всички бяха в добро настроение: републиката се развиваше много добре. Облечени с делови качествени костюми — сако, панталон и жилетка, или с полувоенна партийна униформа (военна куртка с големи джобове, брич и ботуши), те се обръщаха един към друг в духа на отдавна установилото се в партията грубовато, но някак обичливо и меко — иронично другарство.
Страничният внимателен наблюдател — като мярналия се в нашия пролог професор Устрялов, може би щеше да забележи започващото разслоение и появата на нещо, впоследствие наречено „партийна етика“, според която някой някого можеше да нарече „Николай“ или „Григорий“, а друг бе длъжен да подчертае разстоянието между него и всемогъщия лидер, използвайки презиме или дори официалното „другарю еди- кой си“, но засега сме изкушени да подчертаем, че всички бяха на „ти“ и си бяха свои.
„Сменящите жалоните“ — а те както всички руски интелигенти обичаха да натъкмяват фактите към предварително съчинени теории, явно ще се постараят да открият в тази група вождове белези на любимата си „аура на властта“ и вероятно лесно щяха да ги открият в дреболии като известно натрупване на телесна маса, качествени дрехи и непринудени движения, запечатана държавност в бръчките на лицата. Ние пък от своя страна можем да отнесем всичките тези белези и към други причини, не толкова метафизични, а по повод бръчките бихме поставили въпроса така, макар и не без потръпване: дали по тях не е плъзнала проказата на неотдавнашните неограничени насилие и жестокост?
Когато военните влязоха в залата, всички се обърнаха към тях. „Как, Михаиле, ти ли си?! Ама че изненада!“ — с евтина театралност възкликна Ворошилов, въпреки че всички отдавна знаеха, че Фрунзе е излязъл от болницата и се е насочил към Кремъл. Няколко души се спогледаха. Фалшивият възглас на Клим сякаш бе подчертал странната и до известна степен като че ли непоправима двусмисленост, трупаща се около народния комисар по военните и морските дела. Председателят на Съвета на народните комисари Риков предложи всички да заемат местата си. Настанявайки се, членовете на Политбюро и поканените продължаваха да си разменят реплики и да надничат в документите, като се мъчеха да подчертаят, че основното им внимание не е приковано към Фрунзе, тоест не лично към него, не като към болен човек. Онези, които стиснаха ръката му на влизане, се мъчеха да не обръщат внимание, че тя е силна както винаги, но и твърде влажна, а случайно докосналите с поглед лицето на командващия армия прогонваха мисълта, че търсят в него признаци на исхемия.
Междувременно под тези погледи с Фрунзе ставаше нещо лошо. Като се страхуваше да не се изложи, той се опита под прикритието на една папка с документи да извади от джоба си и да глътне поредната таблетка, но се отказа, обърна се към Шкирятов и попита:
— Къде е Сталин?
— Шкирятов15 — пази, Боже, от белязан човек — целият се наклони към Фрунзе, очите му се опитваха да влязат под кожата на командващия армия, широкото му лице изразяваше невероятен фалш, което правеше още по-забележима природната му асиметрия.
— Другарят Сталин помоли да бъде извинен. Точно приключва с приема на кантонската делегация.
Фрунзе усети болка, напомняща му септемврийския пристъп в Крим. Беше незначителна, но страхът, че ще бъде последвана от по-силна, че ще се изложи пред Политбюро, а и нещо повече — това сякаш изведнъж изкристализира: че ще позволи да бъде закаран „под ножа“, като че ли изби почвата изпод краката му, геометрията на света стремително започна да губи очертания. Опита се да се хване за политически мотивирано недоумение.
— Странно. Струва ми се, че Уншлихт вече обсъди всички въпроси с генералисимус Ху Хан мин…
Шкирятов бързо му подаде чаша вода:
— Какво ти е, Михаил Василиевич?
Фрунзе не забеляза знака на Риков към другите участници в съвещанието — оставете го на мира. Не осъзнаваше много ясно, че според предварително утвърдения дневен ред пръв започна да говори Тухачевски.
Трябваше да се обсъди рожбата на Фрунзе — военната реформа, с която се гордееше повече от щурма на Перекоп. Според нея РККА, въпреки че се съкращаваше с 560 000 души, ставаше два пъти по-мощна и три пъти по-професионална. Въвеждаше се смесено кадрово и териториално управление, предвиждаше се закон за задължителна военна служба, установяваше се и дългоочакваното единоначалие, тоест изместваха се политкомисарите, постоянни източници на демагогия и неразбории. Военната реформа окончателно премахваше партизанщината, поставяше основата на несъкрушимите бойни сили на СССР.
Главата на Фрунзе тупна на масата със странен неодушевен звук, накарал да трепне целият могъщ съвет. Веднага стана и се опита да излезе, но на половината път към вратата се олюля, притискайки кърпа до устата си. Тя почервеня и народният комисар по военните и морските дела се свлече на килима.
Курсантите от охраната, явно все още не напълно обучени как да постъпват при такива обстоятелства, се защураха из залата — кой към тялото, кой към прозореца, кой към телефона, но веднага, тоест почти незабавно, се появи отряд санитари с носилка. Трудно е да се каже дали тя беше съставна част от „медицинското осигуряване“ на заседанията на Политбюро или я бяха доставили специално за този ден.
В създалата се паника дори страничният внимателен наблюдател би могъл да се обърка и да не забележи повече от странните погледи, които си разменяха някои от участващите в съвещанието. Впрочем скоро би го върнал към действителността трагичният възглас на Ворошилов:
— Крим не помогна на Михаил!
Тогава сред възникналото около лежащото тяло съвсем театрално суетене (всеки двор, особено в период на междуцарствие, напомня театър и Кремъл не беше изключение) наблюдателят би дочул отровния шепот на Зиновиев:
— Затова пък помогна на Йосиф…
Трудно е да се каже дали тази фраза стигна до всички присъстващи, но няма съмнение, че бе стигнала до Сталин. Той се появи незабелязано, влизайки през малка, сливаща се със стената врата, и беззвучно мина през залата с меките си кавказки ботуши, заобиколи масата и по особен начин мина покрай Зиновиев — в този момент той изпита усещането, че покрай него минава дебнещ котарак — и се приближи
