съзираше в него нищо особено. — Сутринта придружаваше главнокомандващия в Кремъл, но трябваше да се е прибрал преди три часа…
„По-добре изобщо да не се върне“ — помисли си минаващият наблизо с чаша вино в ръка Булгаков.
— Пия за здравето на Мери, на моята мила Мери! Тихо притворих вратата и сам, без гостите, пия за здравето на Мери! — извиси глас някакъв сладкодумец.
Последваха стихийни тостове. Вуйчо Галактион запротестира шумно, че още не им е дошло времето — те са висока култура и русите, с техните варварски склонности, трябва да се поучат от по-древните цивилизации, правели изтънчени вина още по времето, когато скитите току-що се били научили да дъвчат див коноп.
Всъщност започна шумно хаотично веселие, за което после би могло да се каже „вечерта беше сполучлива“, когато неочаквано зад стъклата избухна фойерверк, после още един, заби барабан и се чуха младежки гласове, които скандираха някаква „синеблуза“ глупост от рода на: „Революцията е на седем години! Отричаме света на кюфтетата! Революцията пламти, смазва властта на семейството!“ Бяха тъкмо „синеблузите“, последното увлечение на най-малката Градова, осемнадесетгодишната Нина.
Гостите се изсипаха на верандата и на терасата, за да видят представлението на малка група от шестима души. „Започваме буфо спектакъл, озаглавен «Семейна революция»!“ — обяви организаторката и направи циганско колело. Това беше Нина, наследила от майка си тъмната гъста грива, но сега безжалостно окастрена по пролетарски маниер, от баща си — светлите, изпълнени с жив позитивизъм очи, а от останалия свят — толкова силна доза младежко възхищение, че тя самата понякога се усещаше не като отделно еди-кое си същество, а част от този млад възхитителен свят сред искрящите зад боровете звезди, стиховете на Пастернак и кулите на Третия интернационал. На това ослепително същество му предстои да изиграе съществена роля в нашето повествование и наистина не ни доставя никакво удоволствие да съобщим, че акробатичната фигура, с която се появява на тези страници, приключи доста несполучливо — с падане и дори с нелепо приземяване на задниче, което за щастие беше достатъчно пружиниращо.
Изобщо цялото буфо се оказа дяволски нелепо и почти долнопробно, като прибавим и нетактичността му.
Якият дангалак, пролетарският приятел на професорската дъщеря Семьон Стройло, наметнал върху матроската си куртка абсурдна лилава мантия и напъхал кратуната си в тесен цилиндър, с дървен глас започна да реди:
Останалите от групата построиха зад гърба му доста нестабилна пирамида и започнаха да подвикват:
Всеки удивителен знак като че ли предизвикваше нови, изключително опасни олюлявания и гостите не следяха глупашкия текст, а твърде нестабилното равновесие. В края на краищата пирамидата все пак рухна. За щастие никой не пострада, но стана страшно неловко, може би дори не толкова от бездарното зрелище, колкото от скритото усещане за фалшивото „бунтарство“: така или иначе, „сините блузи“ бяха на страната на управляващата идеология, а събралите се у Градови либерални „буржоа“ винаги се смятаха за опозиция.
— На масата, господа! На масата, другари! — закрещя вуйчо Галактион.
Вдъхновени от този призив, Отари и Нугзар запяха нещо грузинско и затропаха лезгинка около Нина.
Провалът на „Семейна революция“ очевидно й беше подействал не по-малко, отколкото на адашката й Заречная провала на съчиненията на Трепльов, вмъкнати в съчиненията на Чехов. Впрочем Нина още не бе толкова силно огорчена от превратностите на живота като адашката си и затова, забравила бързо за пролетарската естетика, се гмурна в извора на древните си корени, тоест повдигна се на пръсти и заплува покрай братовчедите си като грузински лебед.
— Това май е най-доброто ти произведение — каза на баща й физикът Пулково.
В суматохата на настаняването около огромната маса двамата стари приятели се дръпнаха до прозореца, зад който през боровете прозираше светлеещото небе над близката Москва.
— Как ти се струва всичко това след Англия? — попита Борис Никитич.
Леонид Валентинович вдигна рамене:
— Вече седмица съм вкъщи, Бо, и Оксфорд ми изглежда като нещо странно. Как се оправят там без всичките тези наши… хм… е, без тази възбуда?
— Льоня, не ти ли се прииска да останеш? Ерген си, нямаш котви тук, а възможностите за наука там са несравнимо по-големи.
Пулково се усмихна и тупна Градов по рамото:
— Ето какво значи да си хирург, веднага намираш болезнената точка! Знаеш ли, Бо, Ръдърфорд ми предлагаше място в лабораторията си, но… все пак май имам някакви котви тук…
Увлечени в разговора, отначало не забелязаха, че в гостната е станало нещо непредвидено — появил се е дисонанс в празничното многогласие. Двама командири в пълна униформа бяха влезли в къщата и се оглеждаха, без да свалят шинелите си. Бяха Никита и Вадим.
— Я! — възкликна най-после Пулково. — Виж го ти Никита! Комбриг, а?! Невероятно! Всичките ти чеда вече са тук, Бо! Доволен ли си от тях?
— Какво да ти кажа — Борис Никитич беше разбрал, че се е случило нещо важно, и наблюдаваше сина си. — Децата ни са добри, но… хм, някак, разбираш ли, твърде се увлякоха… хм… по други неща… никой не продължи семейната традиция…
Никита най-сетне видя баща си и тръгна към него през гостната, като деликатно се освобождаваше от увисналата на лявото му рамо сестра, меко отместваше подтичващата отдясно Вероника с нейните безкрайни въпроси, вежливо, но настойчиво си пробиваше път сред гостите. По петите му вървеше сериозният и суров — нито един поглед към Вероника — Вадим Вуйнович. Тези две фигури с униформи на победоносната РККА навяваха тревога, макар да демонстрираха безупречни маниери. Възможно е за това да беше виновен доветият от тях в безгрижността на празника дъх на обширно пространство, смесица от пронизващо студена есен, бензин и просторни помещения — манежи, казарми или болници.
— Радвам се да ви видя, Леонид Валентинович, добре дошъл, добре дошъл, но имам неотложна работа с баща ми.
След тези думи Никита хвана подръка Борис Никитич и уверено, сякаш беше старши, го заведе в кабинета. Вуйнович продължи да ги следва и само за миг спря, за да разкопчае яката на шинела си. Този миг остана в паметта му за цял живот — може би най-горещият от времето на младостта, шепотът на Вероника: „Какво ви е, Вадим?“
— Случват се важни събития, татко. Язвата на народния комисар се е обострила. Станало му е лошо на съвещание в Кремъл. Политбюро настоява за операция. Лекарите са на различно мнение. Молят те да вземеш участие в консилиума. Сталин лично е назовал името ти. Възможно е твоето мнение да е решаващо. Прости ми, че стана така, но мама ще разбере. Командирът на полк Вуйнович ще те откара в твоята болница и ще те върне обратно.
