към носилката.
В този момент правеха на Фрунзе камфорова инжекция. Той дойде на себе си и тихо простена: „Това са нерви, нерви…“ Вдигнаха носилката. Сталин докосна с длан рамото на народния комисар.
— Трябва да се извикат най-добрите медици — произнесе той. — Бурденко, Рагозин, Градов… Партията не може да си позволи да загуби такъв син.
Лев е прав, мислеше Зиновиев, този човек произнася само фрази, които поне с милиметър го издигат над всички нас.
Сталин отиде до масата и седна на мястото си и то, едно от многото, кой знае защо, неочаквано се оказа център на овалната маса. Дали пак по законите на драмата, както появилият се в повратен момент герой, дали по други причини вцепенилите се членове на Политбюро и правителството гледаха точно Сталин. Беше очевидно, че при всички двусмислени приказки около болестта на Фрунзе рухването на могъщия пълководец бе довяло под сводовете на Кремъл мотив на съдбовност и мъгла като че ли бяха прелетели валкирии.
Сталин минута-две гледа през прозореца преминаващите по октомврийското небе равнодушни облаци и произнесе:
— Но дървото на живота е вечно зелено…
Другарите със солиден емиграционен стаж си спомниха, че и незабравимият Илич обичаше да повтаря този ред от „Фауст“.
— Хайде да продължим.
С мек жест Сталин предложи да се върнат към дневния ред.
Същия ден привечер многобройни гости се събираха във вилата на професор Градов в Серебряни Бор. Подготвяше се руско-грузински пир в чест на четиридесет и петата годишнина на домакинята Мери Вахтанговна.
От Тифлис пристигнаха по-големият брат на виновницата за тържеството Галактион Вахтангович Гудиашвили и двамата й племенници, синове на сестра й — Отари и Нугзар.
Никой, разбира се, не се съмняваше, че тамада на празничната маса ще бъде Галактион. Едрият красив грузинец винаги беше смятал пировете за много по-съществена част от живота си, отколкото работата си на твърде почитан фармацевт в планината на цар Давид. Бурите на революцията, рухването на недълготрайната грузинска независимост, дори миналогодишният метеж, свирепо потушен от чекистите на Блюмкин, не се отразиха нито на външността, нито на светоусещането на този „средиземноморски човек“. Всяка негова поява сякаш обещаваше начало на италианска опера или най-малкото приличен флакон „любовна напитка“.
А и вуйчо Галактион не беше пристигнал в Серебряни Бор с празни ръце. Между другото затова бе взел и племенниците, „безделниците“, за да помогнат да се транспортират до празничната маса три бъчонки с вино от съкровените изби на Кларети, половин дузина пушени прасенца, три плетени четвъртинки ухаеща и свежа като „детска целувка“ („това е Лермонтов, скъпа моя“) чача16, чувалче най-различни ядки, чувалче смокини, две кошници с подбрани аджарски мандарини, кошница румени круши, приличащи на гърдите на млади гъркини („как бих могъл да се появя без тези круши пред сестра си?“), гърненце сациви с размерите на древна амфора, две ведра лобио17, някои подправки — аджика, ткемали, изобщо разни дреболии.
Незабавно след пристигането си вуйчо Галактион се насочи да инспектира приготовленията за пира и беше твърде впечатлен от запасите на домакините: имаше и водки, и коняци, всевъзможни желирани мезета, както и съвсем забравените, но появили се в „шемета на непа“ деликатеси като аншоа и селда, радващо душата многообразие от гъби, краставици и домати, няколко вида сирене — от целомъдрения преден пост на Холандия до „разложения“ рокфор, а също и аристократичната есетра. В печката за всеобщо удоволствие се задушаваше половин агне.
— Мери, любима, поздравявам те, сестро! Това е то непът! Най-добрата нова икономическа политика е старата икономическа политика, а най-добрата политика е да върви на майната си всяка политика! — така провъзгласи тифлиският Фалстаф.
Повечето от събралите се гости се разсмяха, а младият поет Калистратов, който непрекъснато се интересуваше къде е Нина, най-малката дъщеря на Градови, изрецитира Маяковски:
Не всички обаче тази вечер бяха в безгрижно настроение. Средният син на Градови — Кирил, историк марксист, завършил през пролетта университета, сърдито сви рамене при нетактичната политическа шега на вуйчо си.
— Не мога да търпя всичките тези усмивчици и рими около непа — каза той на Калистратов. — На всички им се струва, че това е краят ни, а той е „задълго“, но не и завинаги!
— Надявам се, докато съм жив, да го има — въздъхна лекомисленият Калистратов и без да губи време, се втурна към напитките.
Кирил, изправен, бледен и сериозен, с бедняшка руска рубашка, приличаше на нелегалните фанатици от миналото и се отличаваше от докараните гости. Ако не се страхуваше, че ще обиди майка си, отдавна щеше да отиде в стаята си и да се зарови в книгите. Дяволски неп, всичките „бивши“ закудкудякаха, емиграцията следеше със затаен дъх, бяха решили, че колелото на историята наистина може да се върне назад. Е, добре, от вуйчо Галактион няма какво толкова да се иска, баща му живееше така, сякаш политиката не съществува, типичен „специалист“, майка му бе потънала в своя Шопен, молеше се тайно, продължаваше да обожава символистите. Но и нашето поколение вече е засегнато от нещо гнило, дори брат му, червеният комбриг, а за Вероника да не говорим…
Възмущението на младия пуритан можеше лесно да се разбере, ако се погледнеха родителите му. Те не се вписваха в революционната естетика в същата степен, в която тяхната гостоприемна московска трапеза не съвпадаше с предлаганото от някаква съветска фабрична кухня меню. Красавицата Мери беше с дълга копринена рокля с дълбоко деколте, с наниз перли на шията, пищната й коса беше вдигната нагоре и вързана в античен възел. Не й отстъпваше и самият професор, петдесетгодишният Борис Никитич Градов, все още строен мъж с добре ушит и стоящ му чудесно костюм, със старателно подстригана брадичка, която, макар и да не хармонираше изцяло с модната вратовръзка, беше необходима, за да се продължи галерията на големите руски лекари. В празничната вечер и двамата изглеждаха по-млади най-малко с десет години и на всички им бе ясно, че са изпълнени с нежност и привързаност един към друг според най-добрите традиции на недоунищожената руска интелигенция.
Гостите на Градови също спадаха към племето, обявено сега за „прослойка“, нещо като пестил между две филии хляб. В началото на вечерта с удоволствие се трупаха около физика Леонид Валентинович Пулково, семеен приятел, току-що върнал се от научна командировка в Англия. Ами че вижте го Леонид, същински англичанин, просто Шерлок Холмс!
Ама не, за истински англичанин на вечерта по-скоро беше обявен друг гост, писателят Михаил Афанасиевич Булгаков, дори имаше монокъл! Впрочем Вероника, която помагаше на свекърва си да посреща гостите, неведнъж улавяше върху себе си не твърде английските, тоест недотам сдържани погледи на знаменития литератор.
— Чуйте, Верочка — каза й Мери Вахтанговна. Май само в това обръщение се проявяваха традиционните семейни баналности, търканията между свекърва и снаха: едната молеше всички да я наричат Ника, а другата като че ли все го забравяше и я наричаше Вера. — Чуй, душичке… — И това ли обръщение бе дошло от някой тифлиски салон? — Къде е мъжът ти, скъпа? — Вероника повдигна великолепните си рамене, и то така, че Михаил Афанасиевич Булгаков каза само „о“ и се обърна.
— Не знам, маман. — Струваше й се, че с това „маман“ парира „Верочка“, но Мери Вахтанговна май не
