Ала тримата вече бяха вън в здрачния Долен град. Наоколо им се носеха миризмите и шумовете на онова, което саркитите наричаха Територия на местните, а горното ниво бе отново само един покрив. Облекчението на Валона и Рик от това, че са избягали от потискащия разкош на саркитите, бе огромно, но Теренс не можеше да се похвали със същото. Отишли бяха твърде далеч и следователно за тях вече никъде нямаше достатъчно сигурно място.
Тази мисъл тъкмо се загнезди в съзнанието му, когато Рик извика:
— Гледайте!
Теренс усети как гърлото му се свива болезнено.
За жителите на Долния град нямаше нищо по-страшно — през един от отворите в бетонния покрив се спускаше нещо, наподобяващо огромна птица. Тя скри слънцето и потискащият сумрак долу стана направо злокобен. Но това не беше птица. Пристигаше бронирана патрулна кола.
Местните започнаха да пищят и да бягат, накъдето им видят очите. Някакъв мъж, озовал се, без да иска, пред самата кола, отстъпи някак неохотно. Очевидно се бе запътил по своя си работа, когато сянката го застигна. Човекът се озърна, без да проявява видима тревога. Среден на ръст, необикновено широк в раменете. Единият от ръкавите на ризата му бе раздран и висеше.
Теренс стоеше все още нерешителен, а Валона и Рик не смееха нищо да предприемат без него. Вътрешната несигурност на Пълномощника прерасна в треска. Дори да се спуснеха да бягат, къде щяха да отидат? Ако решаха да останат, какво щяха да правят? Съществуваше някаква възможност патрулите да гонеха някой друг, но като се има предвид проснатият в несвяст мъж пред прага на библиотеката, подобно предположение беше направо наивно.
С тежка стъпка към тях приближи мъжът с широките рамене. За част от секундата спря пред тях, сякаш се колебаеше.
— Хлебарницата на Коров е втората врата след пералнята — произнесе той сякаш на себе си и ги отмина.
— Хайде! — нареди Теренс.
Докато тичаха нататък, от Теренс се лееше пот като из ведро. Сред врявата до ушите на Пълномощника долитаха заповеди, които можеше да издава само един патрул. Хвърли бегъл поглед през рамо. От механичната им „буболечка“ се бяха изсипали около шестима и в този момент се разпръсваха в тълпата. Той чудесно знаеше, че много лесно ще го различат в множеството. С тези дрехи на Пълномощник той се открояваше сред еднообразната маса като колона, подпираща Горния град.
Двама от патрулите бяха избрали правилната посока. Теренс не знаеше дали са го забелязали, но това беше без значение. И двамата се сблъскаха със същия широкоплещест мъж, който преди малко бе говорил с тях. Групата бе достатъчно близо, за да успее Теренс да чуе съвсем ясно ругатните на патрулите и дрезгавия глас на мъжа. Теренс поведе бързо Валона и Рик зад ъгъла.
Над пекарната на Коров се виждаше изпочупен светлинен надпис, но най-лесно човек можеше да я открие по прекрасния аромат, който се носеше от отворената й врата. Не им оставаше нищо друго, освен да влязат, което и направиха.
Възрастен мъж подаде глава от вътрешната стая, в която се виждаха посипаните с брашно пещи. Той дори не успя да ги попита какво търсят.
— Един едър мъж… — започна Теренс и разпери ръце, за да илюстрира размерите на своя неизвестен доброжелател.
Викове „Патрули, патрули“ го прекъснаха насред изречението.
— Оттук! Бързо! — обади се дрезгаво старецът.
— Тук ли? — недоумяваше Теренс.
— Едната е фалшива.
Първо Рик, след него Валона и накрая Теренс пролазиха през една от вратите на пещите. Чу се леко щракване и вратата хлопна след тях. Тримата продължиха да пълзят напред и се озоваха в тясна, едва осветена стаичка.
Чакаха търпеливо. Проветрението беше лошо и миризмата, която се носеше от другите пещи, само засилваше глада им, без да може да го утоли. Валона час по час се усмихваше на Рик, потупваше ръката му успокоително. Но неговият поглед беше празен. Само от време на време прокарваше ръка по пламналото си лице.
— Пълномощнико… — обади се по едно време жената.
— Не сега, Валона — сряза я той шепнешком. — Моля те!
Обърса челото си с опакото на ръката и се загледа замислено в полепналата влага.
Нещо от външната страна на вратата щракна и Теренс, без да се усети, вдигна свити юмруци.
През отвора на пещта, не без известно усилие, промуши едрите си рамене същият онзи мъж.
— Хайде, хайде, приятелю. Няма да се бием, я! — рече той, като видя юмруците на Пълномощника.
Теренс погледна ръцете си и ги отпусна.
Мъжът бе в далеч по-окаяно състояние. Ризата едва се държеше на раменете му. На бузата му се беше появила ярка червенина. Тесните му очи едва проблясваха сред гънките на долните и горните клепачи.
— Спряха претърсването — каза им той. — Ако сте гладни, вземете си от нашето производство. Е, не е кой знае какво, но поне има предостатъчно. Какво ще кажете?
Над града се бе спуснала нощта. В Горния град бяха запалили светлините и човек можеше да ги види от мили разстояние, но Долният бе потънал в лепкав мрак. Затворените капаци на прозорците на пекарната скриваха от любопитните погледи светлината вътре. След началото на полицейския час никой нямаше право да пали лампа.
Хапнал топла храна, Рик се почувства по-добре. Главоболието му намаля и той се загледа в охлузената скула на техния домакин.
— Нараниха ли ви, господине? — попита той плахо.
— Малко. Няма значение. При моята работа това се случва почти всеки ден — засмя се мъжът. — Наложи се да признаят, че нищо не съм сторил, но така или иначе аз им се бях изпречил на пътя, докато гонеха някого… Естествено, не ми се размина — и замахва с ръка, имитирайки удар с въображаемо оръжие.
Рик се дръпна уплашен, но Валона го спря и успокои.
Широкоплещестият се облегна назад и старателно почисти зъбите си с език.
— Казвам се Мат Коров, но ми викат Пекаря. А вие кои сте?
— Просто… — сви рамене Теренс.
— Ясно. От онова, което не зная, няма да пострада никой. Сигурно. Сигурно. Въпреки че, щом ви спасих, бихте могли да ми се доверите. Отървах ви от патрулите, прав ли съм?
— Така е. И сме ви благодарни за това — с огромно усилие на волята Теренс успя да придаде на гласа си съвсем слаба нотка на сърдечност. — Как се досетихте, че гонят нас? Доста хора тичаха.
— Да, но само вашите лица бяха бели като тебешир.
Теренс се опита да се усмихне. Не му се удаде твърде.
— Не ми е съвсем ясно защо рискувахте живота си. И въпреки това ви благодаря. Моето „благодаря“ надали ви върши много работа, но в момента нищо друго не мога да ви дам в замяна.
— Няма нужда нищо да ми давате — облегна се на стената Пекаря. — Правя това винаги, когато мога, а не за определени хора. Почнат ли патрулите да гонят някого, гледам да му помогна колкото ми стигат силите. Просто мразя патрулите.
Валона зяпна.
— И нямате ли неприятности?
— Имам, естествено. Вижте — и той посочи с пръст червената подутина на бузата си. — Но, надявам се, разбирате, че такова нещо не може да ме спре. Нали за това построих и фалшивата пещ. Патрулите просто не могат да ме хванат.
Очите на Валона грееха от уплаха и възхищение.
— Нали знаете колко Скуайъри има на Флорина? — продължаваше техният домакин. — Десет хиляди. А знаете ли колко са патрулите? Може би двайсет хиляди. Докато ние, местните, сме петстотин милиона. Ако
