— Само двама ли сте?
— Само двама — потвърди Теренс и стъпи вътре. Рик го последва.
— Нямаше да е лошо да изчакате разписанието в два часа. Не е много редно да разкарваме този сандък нагоре-надолу само за двама души — и той плюна, като внимаваше плюнката да падне на бетонната настилка на Долния град, а не на пода на асансьора. — Я да видя служебните ви карти?
— Аз съм Пълномощник. Не личи ли по дрехите ми?
— Дрехите не значат нищо. Може да загубя работата си, ако се окаже, че сте ги задигнали отнякъде. Къде ви е картата?
Теренс мълчаливо извади нагъната на няколко части лична карта, която всеки жител бе длъжен да носи винаги със себе си, и му я подаде. Тя съдържаше регистрационния му номер, удостоверението за работа, квитанциите за платени такси. Отворил я бе на страницата, оцветена в яркочервено, където се намираше удостоверението му на Пълномощник. Човекът хвърли само един бегъл поглед.
— Няма да се учудя, ако и нея сте задигнали, но в края на краищата това не е моя работа. Показвате ми я и съм длъжен да ви пусна, макар че, мен ако питате, Пълномощникът е като всички останали. А другият?
— Той е с мен — заяви Теренс. — Имам право на това или да повикаме патрул и да питаме него.
Това бе последното, което Теренс би искал да се случи, но го предложи със студено високомерие.
— Добре де, добре. Не се сърдете.
Асансьорът потегли и с леко полюшване се понесе нагоре. Човекът си мърмореше нещо недоволно.
Теренс се подсмихна. Това беше неизбежно. Онези, които работеха в непосредствена близост със Скуайърите, винаги се мъчеха да се идентифицират с управляващите и се стараеха да се отърват от собствения си комплекс за малоценност, като спазват стриктно законите за сегрегацията, като се държат грубо и високомерно към своите. Те бяха от „горните“ и за тях жителите на Флорина запазваха най- страшната си омраза, която нямаше нищо общо с внимателно култивираното у тях страхопочитание към Скуайърите.
Разстоянието, което трябваше да изминат нагоре, бе само десетина метра, но когато вратите отново се разтвориха, пред тях се разкри съвършено друг свят. Подобно на градовете на Сарк, Горният град бе създаден с подчертан вкус към цветовете. Жилищните и обществените сгради бяха подредени в сложни многоцветни мозайки, които отблизо приличаха на безсмислена бъркотия, но от стотина метра галеха окото с изобилието от нюанси, които се преливаха и меняха в зависимост от ъгъла, от който човек ги наблюдаваше.
— Хайде, Рик! — обади се Теренс.
Рик стоеше като замаян, с широко отворени очи. Наоколо нямаше никаква жива растителност! Само огромни количества камък и цветове. Никога не бе допускал, че може да има толкова високи къщи. Нещо в мозъка му се размърда. За миг-два гигантските размери на заобикалящите го конструкции не му се видяха толкова непознати… но много скоро този проблясък изчезна.
Някаква кола префуча край тях.
— Това Скуайъри ли бяха? — прошепна Рик.
Пред очите им се мярнаха късо подстригани коси, широки, развяващи се ръкави от лъскава плътна материя, оцветена в синьо и лилаво. Обути бяха в меки кадифени бричове, които сякаш бяха тъкани от някаква тънка медна жица. Хората в колата не удостоиха Рик и Теренс дори с поглед.
— Тия са от по-младите — поясни Теренс.
Откакто бе напуснал Сарк, не беше виждал представители на това съсловие толкова отблизо. И на Сарк бяха противни, но там поне присъствието им бе нещо естествено. Ангели нямаха място тук, само на десет метра от ада. За пореден път му се наложи да изскърца със зъби, за да потисне вика на омраза, който се надигаше в него.
Двуместна открита камионетка спря зад тях със силно свистене. Моделът беше нов, с вградено въздушно управление. Движеше се леко на около пет сантиметра над земята, лъскави блестящи калници скриваха ръбовете, за да намалят съпротивлението на въздуха. Въпреки това превозното средство цепеше въздуха с характерно за патрулните коли свистене.
Мъжете в нея по нищо не се отличаваха от своите събратя: широки мургави лица с плоски страни, високи, с прави черни коси. Патрулите изглеждаха съвършено еднакви за местните жители. Лъскавите им черни униформи сепваха със сребристите си копчета и катарами, отвличаха вниманието от лицата и подсилваха впечатлението, че тези хора не се отличават един от друг.
Единият от патрулите остана при кормилото, а другият изскочи от колата.
— Картата! — лаконично нареди той. Хвърли небрежен поглед на документа и бързо го върна на Пълномощника. — По каква работа?
— Искам да направя справка в библиотеката. Имам право на това.
— А ти? — обърна се офицерът към Рик.
— Ами… — измънка Рик.
— Това е моят помощник — намеси се Теренс.
— Той не се ползва с привилегиите на Пълномощник.
— Аз отговарям за него.
— Ваша работа — сви рамене офицерът. — Пълномощниците имат известни права, но все пак не са Скуайъри. Не го забравяйте, приятелю.
— Разбира се. Не бихте ли ми казали как да стигна по-бързо до сградата на библиотеката?
Патрулът започна да му обяснява, като посочваше откъде да минат с тънкия смъртоносен иглен пистолет. Оттук библиотеката приличаше на яркочервено петно, което към горните етажи постепенно преминаваше в пурпурно.
— Вижда ми се доста грозно — забеляза неочаквано Рик.
Теренс му хвърли бърз изненадан поглед. На Сарк бе свикнал с всичко това, но пищността на цветовете тук в Горния град също му се струваше просташка. Изобщо жителите на Горния град бяха повече саркити от хората на самия Сарк, където не всички бяха аристократи. Имаше и бедни хора, някои от които едва ли бяха в по-завидно положение от средния жител на Флорина. Тук се намираше само върхът на пирамидата и библиотеката бе добро доказателство за това.
Тя бе по-голяма от повечето библиотеки на самия Сарк и далеч по-голяма, отколкото бе нужна на Горния град, което показваше предимствата на евтината работна ръка. Теренс поспря за миг пред извитата алея, водеща към главния вход. Настилката й бе подредена така, че да създава илюзия за стъпала, в които, естествено, Рик се препъна. Това сполучливо придаваше на библиотеката архаичен вид, по традиция присъщ на академичните сгради.
Централната зала беше просторна, хладна и празна. Библиотекарката, скрита зад единственото бюро тук, приличаше на изсъхнало грахово зърно в свръхголяма шушулка. Тя вдигна глава и се изправи.
— Аз съм Пълномощник — побърза да се представи Теренс. — Със специални права. Отговарям за този местен — и веднага подаде документите си.
Жената си седна на мястото, но строгият поглед не слезе от лицето й. Извади сребърна пластинка и я подаде на Теренс. Пълномощникът долепи здраво десния си палец до нея. Библиотекарката я взе, пъхна я в някакъв процеп я много скоро над него светна тъмновиолетова светлина.
— Стая 242 — измърмори жената.
— Благодаря ви.
Подобно брънки на верига, кабините на втория етаж бяха вледеняващо еднообразни и безлични. В някои от тях седяха хора, в други, а те бяха повечето, нямаше никого, това лесно се забелязваше през матовите стъкла на вратите.
— Двеста четиридесет и две — рече Рик необичайно пискливо.
— Какво има, Рик?
— Не зная, развълнуван съм.
— Бил ли си преди в библиотеката?
— Не зная.
Теренс постави палеца на дясната си ръка върху алуминиево кръгче на вратата, получила минути преди
