отстъпки.
— Е добре — рече онзи, който задаваше въпроси, и прибра бележника си. — Нямаме работа тук. Не си заслужава дори да правим доклад. Гледайте да се отървете някак от него.
И си отидоха.
Надзирателят остана. Той беше луничав, червенокос, с големи щръкнали мустаци. В продължение на пет години бе работил като надзирател във фабриката и твърдо бе устоявал принципите си — изпълнението на задачата да предава навреме определената продукция лежеше изцяло на неговите плещи.
— Вижте какво — започна той ядосано. — Нещо трябва да се направи. Хората само за това говорят и никой не иска да работи.
— Да го изпратим в градската болница, друго не мога да измисля — рече Дженкъс, веейки си усърдно с носната кърпа.
— В Града ли? — възмути се надзирателят. — Че кой ще плаща? Не можем да отделим от нашите вноски, той не е тукашен.
— Аз не го познавам — призна си Дженкъс.
— Защо тогава да плащаме ние? Разберете откъде идва. Нека неговият град да си плати.
— А как си представяте, че ще можем да разберем?
Надзирателят се замисли. Започна да хапе разсеяно червеникавата растителност над горната си устна.
— В такъв случай ще се наложи да се отървем от него. Нали така ни посъветва и човекът от патрула?
— Как точно ще стане това? — намеси се и Теренс.
— Та той можеше и да е умрял. Просто ще го отървем от мъките му.
— Не може да убивате ей така.
— Ами кажете вие какво да правим.
— Защо някой от града не се погрижи за него?
— Че кой ще иска такова нещо? Вие бихте ли се заели?
Теренс се престори, че не е забелязал откритата му арогантност.
— Моите задължения са други.
— Тук всички си имат задължения. Не мога да допусна да ми вземат нито един от работниците, за да се занимава с този идиот.
Теренс въздъхна.
— Вижте — обърна се Теренс най-дружелюбно към надзирателя. — Ако в края на тримесечието не предадете определената продукция, мога да допусна, че ще е заради това, че сте освободили един работник да се грижи за този нещастник, и ще имам основания да поговоря във ваша полза със Скуайърите. В противен случай ще заявя, че не ми е ясно каква може да е причината, ако се случи да не изпълните поръчката.
Лицето на мустакатия мъж пламна. Какво си въобразяваше този Пълномощник, няма и месец от идването му, а си позволява да се меси в работата на хора, които живеят в този град, откакто се помнят. И все пак не биваше да се забравя, че носи лична карта със знака на Скуайърите. Нямаше да е на добро, ако му се опъват прекалено.
— Но кой ще го вземе? — попита надзирателят. Неочаквано го обзе страшно подозрение. — На мен ми е невъзможно. Имам три деца и болна жена.
— Не съм казал вие да го поемете.
Теренс погледна през прозореца. След заминаването на патрулите тълпа от разтревожени хора се бе струпала пред дома на Пълномощника. Повечето бяха юноши, прекалено млади, за да работят, други бяха дошли от селата, работниците бяха съвсем малко.
Теренс видя едрото момиче в края на тълпата. Често я беше срещал в последния месец. Силна, с уверени движения, работлива. Под скръбното изражение бе съзрял природната й интелигентност. Ако се бе родила мъж, може би щеше да бъде включена групите за подготовка на Пълномощници. Но тя беше жена, родителите й бяха починали и, естествено, се очакваше да има по-романтични интереси и стремежи. С други думи — самотна жена, без големи изгледи да си намери партньор.
— Какво ще кажете за нея? — попита той.
Надзирателят проследи ръката на Пълномощника и изруга:
— Какво, по дяволите, прави тук? Трябваше да е на работа.
— Нищо де — опита се да го успокои Теренс. — Как се казва?
— Валона Марч.
— Точно така, спомних си. Повикайте я.
От този миг нататък Теренс се превърна в неофициален покровител на двойката. Направи всичко възможно, за да осигури допълнителна дажба храна, дрехи, купони и всичко необходимо, което да позволи на двама възрастни (единият от които нерегистриран) да преживяват с доходите само на единия. Помогна й да извоюва техническа подготовка за Рик във фабриката за преработка на кирт. Успя да смекчи наказанието, което й се полагаше заради разправията с прекия й началник. Смъртта на лекаря му спести някои други предпазни мерки, за които обаче той и без това бе готов.
Съвсем естествено беше, когато има някакъв проблем, Валона да изтича първо при него и сега той чакаше тя да отговори на въпроса му.
Валона все още се колебаеше.
— Каза, че всичко на този свят ще умре — рече тя най-накрая.
— А обясни ли как ще стане това? — попита сепнато Теренс.
— Не знаел. Спомена само, че го помнел от предишния си живот. Тогава имал някаква много важна работа, но не разбрах каква точно.
— Не я ли описа поне?
— Ами… анализирал Нищото с главно „Н“. — Валона почака да чуе някакво обяснение на казаното, след което побърза да допълни: — Да анализираш означава „да отделиш нещо“…
— Знам какво значи това, момиче — замислено се обади Теренс.
— Наистина ли знаете какво значи това, уважаеми Пълномощнико?
— Може би, Валона.
— Но как е възможно да се направи нещо, каквото и да било, на Нищото?
Теренс се изправи.
— Защо не, Валона — усмихна се той вяло, — нима не знаеш, че по-голяма част от галактиката е Нищо?
В очите на Валона не просветна дори искрица от разбиране, но тя прие обяснението. Пълномощникът беше много образован човек. Внезапно, макар и за миг, се почувства страшно горда, че нейният Рик е дори още по-образован.
— Хайде — протегна към нея ръка Теренс.
— Къде отиваме? — попита тя.
— При Рик, къде е той?
— У дома — отвърна тя. — Спи.
— Добре, ще дойда с теб. Предполагам, че не искаш патрулите да те срещнат сама на улицата?
През нощта селото беше като мъртво. Осветлението по единствената улица, която разделяше на две работническите бараки, едва мъждукаше. Във въздуха се усещаше мирисът на дъжд, на онзи топъл лек дъжд, който падаше тук всяка нощ. Нямаше никакъв смисъл човек да се пази от него.
Валона никога не бе излизала толкова късно в делничен ден и усети, че я обзема страх. Опитваше се да не чува звука на собствените си стъпки и се вслушваше само в чаткането от стъпките на патрулите.
— Престани да ходиш на пръсти, Валона, нали съм с теб?
Гласът му прокънтя в нощната тишина толкова силно, че Валона подскочи и неволно ускори крачките си.
