това команда за отпечатъка на неговия пръст. Стъклената врата се отвори безшумно и също толкова безшумно се затвори след тях.
Стаичката бе около метър и осемдесет широка и също толкова дълга, нямаше нито прозорци, нито каквито и да било украшения. От тавана струеше мека светлина, а проветряването ставаше през специални отдушници. Единствените мебели вътре бяха бюрото, което заемаше цяла стена, и една обикновена пейка пред него. Върху бюрото бяха наредени три екрана. Матовите им стъкла бяха наклонени под ъгъл тридесет градуса, пред всеки от тях имаше различни клавиатури.
— Познаваш ли всичко това? — попита Теренс, докосвайки единия от екраните. Рик седна до него.
— Книги?
— Е, в библиотека сме. Естествено е да се сетиш, че става дума за книги. Знаеш ли как се работи с всичко това?
— Струва ми се, че не — отвърна Рик.
— Сигурен ли си? Помисли малко.
Сбърчил чело, Рик напрегнато мислеше.
— Съжалявам…
— Тогава ще ти покажа, ето виж! Тук има едно копче с надпис „Каталог“, а около него е наредена азбуката. Тъй като ще искаме да видим енциклопедиите, завъртаме копчето на „Е“ и го натискаме.
Само след миг екранът оживя и на него се появи текст — черни букви на жълт фон. Три гладки плота, подобно на езици, изникнаха изпод всеки от екраните и над всеки светна по един светлинен лъч. Теренс натисна някакво бутонче и те се прибраха.
— Няма да водим записки — поясни той. — С ей това копче тук ще започнем да „прелистваме“ буквата „Е“.
Дълъг списък от подредени в азбучен ред материали, заглавия, автори, каталожни номера се занизаха пред погледите на двамата мъже, докато се появи колона с многобройните томове на енциклопедията.
Внезапно Рик се обади:
— Сега ще посочите номера на тома и буквите, които съдържа, с тези малки бутони и той ще се появи на екрана.
— Откъде знаеш? — обърна се Теренс към него. — Спомни ли си го?
— Може би. Не съм уверен. Това ми се видя най-нормално.
— Е добре, да го наречем вярна догадка.
Набра някаква комбинация от букви. Светлината на екрана угасна, но много скоро пак се появи заедно със следния текст: „Енциклопедия на Сарк, том 54, Кол-Кос“.
— И така, Рик, виж сега — рече Теренс. — Не бих искал да ти внушавам идеи или определени неща. Прегледай само този том и дай знак, ако нещо ти прозвучи познато. Разбираш ли?
— Да.
— Е добре. Не бързай.
Времето минаваше. Неочаквано Рик посегна към клавиатурата и върна текста назад.
Когато спря, Теренс прочете изписаното заглавие и сякаш остана доволен:
— Спомни си го, така ли? Не е само предположение, нали? Спомни ли си го?
Рик закима енергично с глава:
— Проблясна ми някак. Много неочаквано.
Това беше статия по космоанализа.
— Зная какво пише. Сега ще видите. Ще видите! — Задъхваше се Рик. Теренс беше по-малко развълнуван. — Ето този пасаж се среща почти навсякъде.
И той зачете на глас с леки запъвания, но далеч по-свободно, отколкото можеше да се очаква след редките уроци по четене, които бе взел от Валона:
„Няма нищо чудно във факта, че космоаналитикът по темперамент е интроверт и често пъти трудноприспособим индивид. Един нормален човек едва ли би понесъл по-голямата част от съзнателния му живот да премине в самотни описания на ужасяващата празнота между звездите. Вероятно именно поради тази причина Институтът за космически анализи е възприел за официален девиз на своята дейност малко необичайната фраза «Анализираме Нищото».“
Последните слова Рик произнесе почти с вик.
— Разбираш ли онова, което прочете? — попита го Теренс.
Дребният мъж вдигна пламналия си поглед:
— Пишеше: „Анализираме Нищото“. Точно това си спомних. Аз бях един от тях.
— Бил си космоаналитик?
— Да — провикна се Рик. И продължи вече по-спокойно: — Боли ме главата.
— Сигурно защото си спомняш?
— Предполагам — отговори той и сбърчи вежди. — На всяка цена трябва да си спомня още. Имаше някаква опасност. Огромна опасност! Не зная какво да правя.
— Библиотеката е на наше разположение, Рик — Теренс внимателно претегляше всяка своя дума. — Използвай сам каталога и потърси текстове по космически анализи. Виж къде ще стигнеш.
Риж стремително се обърна към клавиатурата пред екрана. Той видимо трепереше. Теренс дори се отдръпна, за да не му пречи.
— Какво ще кажете например за труда на Райт „Трактат за инструментален космоанализ“, добре ли звучи?
— Всичко е в твои ръце, Рик.
Младият мъж набра каталожния номер и екранът светна с яркочервена светлина. Изписа се следният текст: „За исканата книга, моля, обърнете се към библиотекаря.“
Теренс се пресегна и изключи екрана.
— По-добре опитай с нещо друго, Рик!
— Защо? — Рик недоумяваше, но много скоро се подчини.
Прерови отново каталога и се спря на „Състав на пространството“ от Енинг. На екрана отново се появи надписът, които препоръчваше да се обърнат към библиотекаря.
— По дяволите! — не издържа Теренс и отново изключи екрана.
— Но какво става? — попита Рик.
— Нищо, нищо! Не се плаши. Само не мога да разбера…
Встрани от екраните имаше малка решетка, зад която очевидно бе инсталиран микрофон, от който се разнесе гласът на библиотекарката. Звучеше остро и сухо и двамата мъже усетиха хладни тръпки да полазват по гърбовете им.
— Стая 242! Има ли някой в стая 242?
— Какво искате? — попита сопнато Теренс.
— Нищо. Благодаря ви. Просто проверяваме екраните.
Настъпи известно мълчание, сякаш оттатък решаваха някакъв важен въпрос.
— Тук при нас постъпи информация — обади се отново гласът с още по-ясно доловима метална нотка, — че се интересувате от книгата на Райт „Трактат за инструментален космоанализ“ и за „Състав на пространството“ от Енинг, не бъркам, нали?
— Посочвахме заглавия напосоки — обади се Теренс.
— Може ли да зная каква е причината, за да искате тези книги? — не мирясваше жената отсреща.
— Казах ви вече, че те не ни интересуват… Спри, моля те? — С последните думи той се обърна към Рик, който бе започнал да хленчи тихо.
Отново настъпи пауза, след която гласът се обади:
— Ако слезете долу, ще можете да получите книгите. Те са в специалния фонд и трябва да попълните заявка.
— Да си вървим — протегна Теренс ръка на споя спътник.
— Да не сме нарушили някое правило? — разтрепера се Рик.
— Глупости. Тръгваме си.
— Няма ли да попълним заявка?
— Не, друг път ще видим книгите.
