Бигман почувствува това.
— Ей богу, прав си! — извика той. — Аз наистина направих много повече. Искаш да кажеш, че бях дежурен, когато не би трябвало да бъда. Бях дежурен достатъчно дълго, за да те видя да пътуваш по пясъка на пустинята посреднощ. Само гдето на следващата сутрин не знаеше нищо за това, освен че бях преместен, защото съм го споменал. Но без документи за квалификация…
Хенес го погледна отегчено през рамо.
— Грисуълд, изхвърли този глупак — нареди той. Бигман не отстъпи, макар Грисуълд да бе направил две крачки към него.
— Добре. Един по един — каза той с пискливия си глас.
В този момент обаче се намеси Дейвид, който застана между тях.
— Вие сте на пътя ми, приятел — каза Грисуълд. — Трябва да изхвърля малко смет.
— Всичко е наред, Земни. Остави го на мен! — извика Бигман зад гърба на Дейвид.
Дейвид не му обърна внимание.
— Това е обществено място, приятел — обърна се той към Грисуълд. — Ние всички имаме право да стоим тук.
— Нека не спорим, приятел — продължи Грисуълд и сложи грубо ръка на рамото му, сякаш да го отстрани от пътя си.
Дейвид улови светкавично китката на Грисуълд, изви я зад гърба му и го блъсна по рамото. Той се завъртя, политна назад и се удари силно в пластмасовата преграда, разделяща стаята на две.
— Аз предпочитам да споря, приятел — рече Дейвид. Чиновникът се бе изправил с вик. Струпаха се и работещите по другите гишета, но никой не посмя да се намеси.
— Много добре за човек от Земята — смееше се Бигман и тупаше одобрително Дейвид по гърба.
Грисуълд бавно възстанови дишането си. Разтърси глава. Ритна настрана пурата, която бе паднала на пода и вдигна поглед. Очите му изпускаха искри от ярост. Той се отблъсна от стената и в ръката му проблесна стоманено острие.
Дейвид отстъпи встрани и вдигна ръка. Малкият крив цилиндър, който обикновено почиваше уютно под мишницата му, се спусна по ръкава в готовата да го улови длан.
— Внимавай, Грисуълд! — извика Хенес. — Той има бластер!
— Хвърли оръжието! — заповяда Дейвид. Грисуълд диво изруга, но металът звънна на пода. Бигман се стрелна напред и вдигна острието, кискайки се на поражението на брадясалия. Дейвид го взе от Бигман и го разгледа.
— Безобидна на вид играчка, забранена за притежаване от един земеделски работник — каза той. — Какъв е законът на Марс срещу носене на силов нож?
Дейвид го знаеше като най-ужасното оръжие в Галактиката. На вид представляваше къса дръжка от неръждаема стомана, която беше малко по-дебела от дръжката на нож. В нея бе вграден малък мотор, който можеше да генерира невидимо, девет инча дълго и остро като бръснач, силово поле. То бе в състояние да проникне през всякаква материя. Бронята беше безполезна срещу него и тъй като проникваше така лесно през кости, както и през плът, пронизването с него бе почти винаги фатално.
Хенес пристъпи между тях.
— Къде е позволителното ви за носене на бластер, Земни? — попита той. — Приберете го и ще бъдем квит.
— Почакайте — каза Дейвид, когато Хенес понечи да си тръгне. — Вие търсехте човек, нали?
— Да, търся — потвърди Хенес.
— Отлично. Аз пък търся работа.
— Трябва ми опитен сеяч. Имате ли квалификацията на такъв?
— Не.
— Жънал ли сте някога? Можете ли да управлявате пясъкоход? Накратко, вие сте само, доколкото мога да съдя по дрехите ви — и той отстъпи назад, сякаш да получи по-добра обща представа — един землянин, който случайно може да си служи умело с бластер. Не мога да ви използувам.
— Нито дори — гласът на Дейвид спадна по шепот — ако ви кажа, че се интересувам от отравяния с храна ли?
Лицето на Хенес не се промени. Дори не мигна.
— Не разбирам за какво говорите — отвърна той.
— Тогава помислете по-добре — Дейвид се усмихна слабо, но малко хумор имаше в тази усмивка.
— Да се работи в марсианска ферма не е лесно — рече Хенес.
— Не съм от тези, които търсят лесното — отвърна Дейвид.
— Е, може би не сте. Отлично, ще ви дадем подслон, храна и като начало три ката дрехи и чифт ботуши. В края на първата година ще получите петдесет долара. Ако не изкарате годината, парите пропадат.
— Достатъчно почтено. Каква ще бъде работата?
— Единствената, която можете да вършите — общ помощник при склада с храна. Ако се учите, ще бъдете повишен. В противен случай ще изкарате годината на тази служба.
— Дадено. А за Бигман?
— Не, сър! — изкряка Бигман, който поглеждаше ту единия, ту другия. — Няма да работя за този пясъчен бръмбар и вас не съветвам.
— Какво ще кажете за един къс срок срещу документите ви? — подхвърли Дейвид.
— Добре — съгласи се Бигман. — Само за един месец.
— Той приятел ли ви е? — попита Хенес.
— Не бих дошъл без него — кимна Дейвид.
— Тогава наемам и него. Ще работи един месец само срещу документите си, но ще трябва да си държи езика зад зъбите. Никакво заплащане освен документите му. Сега да се махаме оттук. Моят пясъкоход е отвън.
Петимата излязоха. Дейвид и Бигман вървяха най-отзад.
— Дължа ти една услуга, приятел — каза Бигман. — Ще я имаш, когато поискаш.
Пясъкоходът беше открит, но Дейвид виждаше цепнатините, в които се плъзгаха панелите, така че той можеше да бъде закрит отвсякъде, защищавайки го от бушуващите пясъчни бури на Марс. Колелата му бяха широки, за да намаляват до минимум склонността към потъване при пресичане на рохкави пясъчни наноси. Стъклената площ бе намалена до минимум, а където я имаше, тя се сливаше със заобикалящия я метал, сякаш бе споена с него.
Улиците бяха многолюдни, но никой не обръщаше внимание на обичайната гледка от пясъкоходи и земеделски работници.
— Ние ще седнем отпред — каза Хенес, — а вие и вашият приятел, Землянино, можете да седнете отзад.
Докато говореше, той седна на шофьорското място. Контролните уреди бяха в средата на предната преграда с центрирани върху тях ветрови стъкла. Грисуълд зае мястото вдясно от Хенес.
Бигман се отправи към задната част на колата и Дейвид го последва. Зад него имаше някой.
— Внимавай! — внезапно извика Бигман. Вторият от доверените хора на Хенес, с пепеляво брадато лице, се беше свил зад вратата на колата. Дейвид бързо се дръпна, но беше вече твърде късно. Последното, което видя, беше бляскавата цев на оръжието в ръката му. Той осъзна мекия мъркащ звук, но едва ли усети нещо. Един далечен глас каза: „Добре, Зъкис. Влез отзад и ги наблюдавай.“ Думите сякаш идваха от края на дълъг тунел. Имаше едно последно моментно усещане за движение напред и после пълна пустота.
Дейвид Стар се отпусна на седалката и от него изчезна последният признак на живот.
4. ИЗВЪНЗЕМЕН ЖИВОТ
Разпокъсани светлинни петна плаваха покрай Дейвид Стар. Той бавно започна да усеща едно ужасно боцкане по цялото тяло и изолиран натиск в гърба. Натискът в гърба се свеждаше до факта, че той лежеше върху твърд дюшек. Боцкането, той знаеше, бе последица от пар-пистолета — едно оръжие, чието излъчване действуваше парализиращо върху нервните центрове в основата на мозъка.
Преди светлината да стане кохерентна и преди да почувствува добре заобикалящата го среда, той усети
