— Това ли е начина ви да се оправдаете, докторе? — попита Майкълс.
Дювал почервеня.
— Какво искате да кажете?
— Не сега! — прекъсна ги властно Грант. — Ни дума повече, господа.
Дювал пое дълбоко дъх и се извърна към прозореца.
— Все пак не виждате ли светлините? — вмъкна Кора. — Погледнете нагоре. Наблюдавайте онзи дендрит, докато го приближаваме.
— Видях ги — каза Грант. Не беше обикновеното блестящо отражение, при което, независимо къде в тялото, искрите се появяваха случайно, от което видяното можеше да се оприличи на плътен облак светулки. Вместо това, искрите се гонеха по дължината на дендрита, като новата започваше преди старата да е достигнала до края.
— Знаете ли на какво ми прилича? — обади се Оуънс. — Някой гледал ли е стар филми, в който показват рекламни надписи, направени с електрически лампи? Със светли и тъмни вълни, които се движат по тях?
— Да — съгласи се Кора. — Изглеждат точно така. Но защо?
— Когато се въздейства върху нерва, по него преминава вълна от деполяризация — поясни Дювал. — Променя се концентрацията на йони. В клетката навлизат натриеви йони. Това променя интензитета на електрическото поле отвън и вътре и понижава електрическия потенциал. Вероятно по някакъв начин това въздейства на отражението на миниатюризирана светлина и ние виждаме вълната на деполяризацията.
След като Кора го беше посочила, или защото се движеха още по-дълбоко в мозъка, навсякъде можеха да се видят вълните от движещи се отблясъци — движеха се по дължината на клетките, изкачваха се и слизаха по влакната, преплитаха се в невъобразимо сложна система, която изглеждаше разбъркана, но въпреки това създаваше усещането за някакъв ред.
— Това, което виждаме — заяви Дювал — е същността на човека. Клетките са физическия мозък, но тези движещи се искри са човешкия ум.
— Това ли е същността? — грубо попита Майкълс. — Мислех, че е душата. Къде е човешката душа, Дювал?
— Мислите ли, че не съществува защото не мога да я посоча? — възрази Дювал. — Къде е гения на Бенеш? Вие сте в мозъка му. Посочете гения му.
— Достатъчно! — прекъсна ги Грант.
— Почти стигнахме — подвикна Майкълс на Оуънс. — Завийте на посоченото място в капиляра. Просто навлезте в него.
— Величествено е — замислено каза Дювал. — Намираме се не просто в мозъка на един човек. Това около нас е умът на гениален учен, когото бих поставил наравно с Нютон.
Замълча за миг и изрецитира:
-" … Където статуята стои
на Нютон с призма в ръка и с мълчаливо лице…"
Грант го прекъсна с благоговеен шепот:
— „Мраморен символ на ум,
вечно пътуващ самотен през моретата страни на мисълта.“
Двама замълчаха за миг, след което Грант каза:
— Мислите ли, че Уърдзуърт9 си е представял тази гледка, когато е писал „моретата странни на мисълта“. Нима не сме буквално в морето на мисълта? И при това е и странно.
— Не предполагах, че обичате поезията — каза Кора.
— Само мускули, без никакъв ум — кимна Грант. — Това съм аз.
— Не се засягайте.
— Господа, щом престанете да мънкате стихове, можете да погледнете напред — заяви Майкълс и посочи с ръка.
Отново се намираха в кръвта, но червените кръвни клетки, синкави на цвят, се полюшваха без някаква определена посока, потрепвайки леко в отговор на Брауновото движение. Над тях се виждаше някаква сянка.
Гората от дендрити се виждаше ясно през стените на капиляра. Забелязваха се всяка нишка, всяко клонче, а също и редиците искри, които се движеха по тях — все по-бавно и по-бавно. А от някаква точка нататък нямаше никакъв проблясък.
„Протей“ спря. След миг-два Оуънс прекъсна тишината с думите:
— Мисля, че това е нашата цел.
— Да — кимна Дювал. — Тромбът.
Глава 17
ТРОМБЪТ
— ОБЪРНЕТЕ внимание как нервните процеси свършват до тромба — каза Дювал. — Това е очевидно доказателство за нервните увреждания, може би необратими. Не бих се заклел, че можем да помогнем на Бенеш, дори ако премахнем съсирека.
— Добър начин на мислене, докторе — заяви саркастично Майкълс. — Това ви оправдава, нали?
— Млъкнете, Майкълс — намеси се Грант.
— Мис Питърсън, обличайте водолазния си костюм — рече Дювал. — И го обърнете наопаки. Антителата са чувствителни към нормалната му повърхност, а наоколо може да има от тях.
— Не си правете труда — усмихна се леко Майкълс. — Твърде късно е.
Посочи към брояча на времето, който бавно, бавно смени показанието си от 7 на 6.
— Невъзможно е да успеете да извършите операцията навреме за да достигнем до точката в югуларната вена, откъдето ще ни извадят — продължи той. — Дори да премахнете тромба, ние ще се деминиатюризираме тук и ще убием Бенеш.
Дювал не спря да облича водолазния си костюм. Нито пък Кора.
— Е — рече Дювал, — тогава няма да бъде по-зле, отколкото ако не го оперираме.
— Напротив. Отначало бавно ще увеличаваме размерите си. Може би ще ни отнеме цяла минута преди да станем достатъчно големи за да привлечем вниманието на белите кръвни клетки. Около мястото на нараняването сигурно са милиони. Ще бъдем погълнати.
— Е, и?
— Съмнявам се, че „Протей“ или ние ще издържим на натиска, предизвикан от свиването на храносмилателната вакуола на бяла кръвна клетка. Не и при миниатюризираните ни размери, и след това, което корабът, и ние преживяхме. Ще продължим да се увеличаваме, но когато се върнем към оригиналните си размери ще има един разбит кораб и смазани човешки същества. Оуънс, по-добре да тръгвате към мястото на изтеглянето колкото е възможно по-бързо.
— Почакайте — гневно вмъкна Грант. — Оуънс, колко време ще ни трябва за да стигнем до точката, откъдето ще ни извадят?
— Две минути — тихо каза Оуънс.
— В такъв случай ни остават четири минути. Може би повече. Не е ли вярно, че деминиатюризацията след шейсет минути е песимистичната оценка? Дали не бихме могли да останем още малко миниатюризирани, ако полето издържи малко по-дълго от очакваното?
— Може би — рече Майкълс, — но не разчитайте на това. Една минута повече. Най-много две минути. Не можем да победим принципа на неопределеността.
— Добре. Две минути. А дали деминиатюризацията няма да отнеме повече, отколкото смятаме?
— Ще ни трябват минута или две, ако имаме късмет — поясни Дювал.
— Дължи се на случайната структура на вселената — каза Оуънс. — Ако всичко се развива в наша полза…
— Но само минута или най-много две — прекъсна го Майкълс.
— Добре — заяви Грант. — Имаме четири минути, плюс може би още две, плюс може би една минута от бавната деминиатюризация, преди да нараним Бенеш. Това са седем минути по нашата разтеглена скала.
