Оуънс забеляза удивен, че устните му зашепнаха безмълвна молитва.
— Радвам се, че вече е тук — добави Оуънс.
— Не чак толкова, колкото мене. И преди самолетите са били унищожавани посред полет.
Вратата на самолета се отвори и веднага се появи Грант. Той се огледа и им помаха.
— Поне той изглежда невредим. Къде ли е Бенеш? — каза полковник Гондър.
Като че ли в отговор на въпроса му, Грант се отдръпна встрани, за да пропусне Бенеш. За миг усмихнатият Бенеш остана неподвижен. След това пъргаво изприпка по стълбата, като държеше в ръка очукан куфар. Грант го последва. След тях вървяха пилота и помощника му.
Полковник Гондър го чакаше на най-долното стъпало.
— Професор Бенеш. Радвам се да ви видя тук! Казвам се Гондър. От този момент, аз ще отговарям за вашата безопасност. Това е Уйлям Оуънс. Мисля, че го познавате.
Очите на Бенеш светнаха. Пусна куфара и разтвори ръце. Полковник Гондър незабелязано го вдигна.
— Оуънс! Да, разбира се. Една нощ се напихме заедно. Добре си спомням. Една дълга и досадна следобедна сесия, където всичко, което беше интересно не можеше да се каже, така че отчаянието ме беше покрило като сиво одеяло. С Оуънс се срещнахме на вечеря. С него имаше петима негови колеги, които не си спомням много добре. Оуънс и аз, обаче, отидохме в един малък клуб, с джаз и танци, и пихме шнапс, а Оуънс беше много любезен с едно от момичетата. Оуънс, помните ли Ярославич?
— Колегата ви, който беше с вас? — опита се да си спомни Оуънс.
— Точно така. Обичаше шнапса, повече от допустимото, но не му беше позволено да пие. Трябваше да остане трезвен. Такива бяха строгите заповеди.
— За да ви наблюдава ли?
Бенеш изрази съгласието си с едно дълго вертикално движение на главата си и със сериозно издаване напред на долната си устна.
— Продължавах да му предлагам ликьор. Казах му: Милан, прашното гърло е вредно за мъжа, но трябваше да продължи да отказва, въпреки, че очите му щяха да изтекат. Не беше хубаво от моя страна.
Оуънс се усмихна и кимна.
— Да се качваме в лимузината и да тръгваме към щаба. Първо ще трябва да ви покажем на всички, че сте тук. След това ви обещавам, че ще спите двайсет и четири часа преди да ви зададем какъвто и да е въпрос.
— Предполагам, че шестнайсет ще са достатъчни. Но преди това — той се огледа неспокойно. — Къде е Грант? А, ето го.
Спусна се към младия агент с протегната ръка.
— Грант! Довиждане. Благодаря ви. Много ви благодаря! Ще ви видя отново, нали?
— Възможно е — отвърна Грант. — Лесно е да ме откриете. Просто се огледайте за някоя гнила работа и аз ще съм там, на самия връх.
— Радвам се, че успяхте да се справите с тази гнила работа.
Грант се изчерви.
— Тази гнила работа беше важна, професоре. Радвам се, че успях да помогна.
— Знам. Довиждане! Довиждане!
Бенеш му помаха с ръка и се върна към лимузината.
Грант се обърна към полковника.
— Ще наруша ли сигурността ако си тръгна веднага, шефе.
— Върви … И, между другото, Грант …
— Да, сър?
— Добра работа!
— Правилният израз, сър, е „Голямо шоу“. Не отговарям на нищо друго.
Докосна язвително с пръсти слепоочието си и си тръгна.
Грант напуска, помисли си той, а след това — влиза Добрия Стар Чарли!
Полковникът се обърна към Оуънс.
— Влезте при Бенеш и поговорете с него. Аз ще съм в първата кола. Щом пристигнем в щаба искам да сте готов с твърдо потвърждение, ако сте открили такова или с твърдо отрицание. Не желая нищо друго.
— Той си спомни епизода с пиянството — каза Оуънс.
— Точно така — недоволно отвърна полковникът. — Той си го спомни прекалено бързо и твърде подробно. Поговорете с него.
Всички се бяха качили и колоната потегли, набирайки скорост. Грант ги наблюдаваше отдалеч, след това им помаха, без да има предвид някого.
Щеше да има свободно време, а той знаеше как точно щеше да го прекара след една нощ сън. Усмихна се, предвкусвайки приятните изживявания.
Колоната напредваше предпазливо. Шумът и спокойствието в града се променяха в различните квартали през различните часове, а обичайните за тази част на града и за този час бяха добре известни.
Колите с бучене преминаваха покрай наредените един до друг складове. Мотоциклетите се движеха напред. В първата лимузина полковникът отново се мъчеше да предположи реакцията на Другите срещу успешния удар.
Саботажът в щаба беше винаги възможен. Не можеше да се сети за някаква предпазна мярка, която да не беше взета, но в неговата работа беше аксиома, че никакви предпазни мерки не са достатъчни.
Светлина?
За момент му се стори, че в една от сградите, които приближаваха, проблесна светлина. Грабна телефона за да предупреди мотоциклетния ескорт.
Говореше бързо и ожесточено. Един от мотоциклетите се откъсна напред.
В същия миг, някъде напред и встрани, приглушено изрева автомобилен двигател и миг по-късно самият автомобил се появи стремглаво от една тясна уличка.
Фаровете му бяха загасени и при внезапната му поява никой не разбра точно какво се случва. По-късно никой не успя да опише точно събитията.
Колата-торпила, насочила се право към средната лимузина, в която се намираше Бенеш, се сблъска с отиващия напред мотоциклет. При последвалия удар, мотоциклета бе размазан, а мотоциклетиста — отхвърлен мъртъв настрани. Колата-бомба се отклони и само закачи задницата на лимузината.
Последваха още няколко сблъсъка. Неуправляемата кола се завъртя и след като се блъсна в една телефонна кабина, спря. Колата-камикадзе, също станала неуправляема, се удари в една тухлена стена и избухна в пламъци.
Лимузината на полковника спря. Мотоциклетите с писък спираха и се насочваха обратно към тях.
Гондър изскочи, втурна се към разбитата кола и отвори вратата й.
Оуънс, пораздрусан, с кървяща драскотина на едната скула попита:
— Какво стана?
— Няма значение. Как е Бенеш?
— Ранен е.
— Жив ли е?
— Да. Помогнете ми.
Двамата заедно повдигнаха и издърпаха Бенеш от колата. Очите на Бенеш бяха отворени, но гледаха със стъклен поглед, а от устните му се чуваха несвързани слаби звуци.
— Как сте, професоре?
— Главата му се удари силно в дръжката на вратата — поясни тихо Оуънс. — Предполагам, че е получил сътресение. Но той е Бенеш. Сигурен съм.
— Сега вече знаем това, ти … — изкрещя Гондър, като с мъка преглътна последните думи.
