Вратата на първата лимузина беше отворена. Двамата повдигаха Бенеш, за да го поставят на седалката, когато се чу изстрел от пушка. Гондър се хвърли в колата върху Бенеш.
— Да се махаме оттук — викна той.
Колата и половината от мотоциклетния ескорт тръгнаха. Другите останаха назад. Полицаите се втурнаха към сградата, от която се чу изстрелът. Гаснещата светлина на горящата кола-камикадзе придаваше адски оттенък на сцената.
В далечината се чуваше шума на тълпата, която започваше да се събира.
Гондър държеше главата на Бенеш в скута си. Ученият беше изпаднал в безсъзнание, дишането му беше забавено, а пулсът — слаб.
Гондър се загледа мрачно в човека, който може би щеше да умре, преди колата да стигне до целта си и отчаяно промърмори:
— Почти бяхме стигнали! Почти!
Глава 3
ЩАБЪТ
ГРАНТ чу в просъница думкането. С мъка се надигна и потътри крака към вратата, като се прозяваше.
— Идвам …
Чувстваше се упоен и искаше да се чувства така. С течение на времето беше свикнал да се събужда от всеки странен шум. Незабавно заставаше нащрек. Вземете малко сън, добавете щипка думкане с юмруци и ще получите незабавен цъфтеж на такъв хубав живот.
Но сега беше свободното му време и не искаше да го безпокоят.
— Какво искате?
— Полковникът ме изпраща, сър — чу се от другата страна на вратата. — Отворете веднага.
Против волята си, Грант се разсъни напълно. Пристъпи отстрани на вратата и се прилепи до стената. Отвори вратата, колкото позволяваше веригата и каза:
— Пъхнете личната си карта.
Отвън подадоха картата, той я взе и я отнесе в спалнята. Потърси портфейла си и измъкна идентификатора си. Вкара картата и прочете резултата върху прозрачния екран.
Върна я обратно и откачи веригата — въпреки всичко готов за появата на оръжие или някаква друга проява на враждебност.
Младият човек, който влезе, изглеждаше напълно безопасен.
— Трябва да дойдете с мене в щаба, сър.
— Колко е часа?
— Около шест и четиридесет и пет, сър.
— Сутринта?
— Да, сър.
— За какво съм им потрябвал по това време?
— Не знам, сър. Изпълнявам заповед. Ако обичате елате с мене. Съжалявам. Аз също не исках да ставам, но се наложи — младежът се опита да придаде ирония на думите си.
— Имам ли време да се избръсна и да взема един душ?
— Ами…
— Добре тогава, имам ли време да се облека?
— Да, сър. Но бързо!
Грант потърка с пръсти четината по лицето си и си помисли доволен, че поне вечерта беше взел душ.
— Дайте ми пет минути да се приготвя.
— За какво става дума? — провикна се откъм банята.
— Не знам, сър.
— В кой щаб отиваме?
— Не мисля …
— Няма значение — звукът на течаща вода направи невъзможен по-нататъшния разговор.
Грант се появи, чувствайки се поне малко по-цивилизован.
— Но все пак отиваме в щаба, нали?
— Да, сър.
— Добре, синко — каза кротко Грант. — Но ако усетя, че се опитваш да ме изиграеш, ще те нарежа на парчета.
— Да, сър.
Грант се намръщи при спирането на колата. Утрото беше сиво и влажно. Щеше да вали, районът представляваше смесица от разнородни складове, а преди четвърт миля бяха преминали покрай зона, заградена с въжета.
— Какво е ставало тук? — попита Грант и спътникът му показа обичайната си неосведоменост.
Сега бяха спрели и Грант внимателно постави ръка върху ръкохватката на револвера си.
— По-добре ми кажи какво следва.
— Пристигнахме. Това е секретен държавен обект. Не прилича на такъв, но е.
Младият мъж излезе от колата, последван от шофьора.
— Мистър Грант, моля, останете в колата.
Двамата се отдалечиха на стотина фута1, докато Грант се оглеждаше внимателно наоколо. С внезапно трепване колата се задвижи и за част от секундата той изгуби контрол над себе си. Овладявайки се, опита да отвори вратата на колата, след това се поколеба, наблюдавайки учудено как гладките стени се издигат навсякъде около него.
Трябваше му малко време за да разбере, че се спуска заедно с колата и че колата е стояла върху асансьорна шахта. Когато го осъзна беше вече твърде късно да напусне колата.
Капакът се затвори над него и Грант остана в пълна тъмнина. Включи фаровете на колата, но те безполезно плиснаха светлина в заоблената крива на издигащата се стена.
Не можеше да направи нищо друго, освен да изчака няколко мъчителни минути, докато накрая колата спря.
Отвориха се две широки врати и мускулите на Грант се напрегнаха, готови за действие. Наложи си да се отпусне. Очакваше го двуместен мини-автомобил, управляван от военен полицай — истински военен полицай с напълно редовна военна униформа. На каската му бяха изписани буквите ОМОС. Върху мини- автомобила се виждаше същия надпис.
Автоматично Грант се опита да разчете съкращението.
— Обединени морски осигурителни сили — промърмори той. — Организация на младите образовани скаути.
— Какво? — каза той на глас. Не беше чул забележката на полицая.
— Бихте ли се качили, сър — повтори сковано полицаят, като посочи празната седалка.
— Разбира се. Доста просторно е тук.
— Да, сър.
— Колко е голям този обект?
Преминаваха през голям зала, покрай чиито стени бяха наредени камиони и мотокари с надпис ОМОС.
— Доста голям е — отвърна военният полицай.
— Ето това харесвам на всички тук — заяви Грант. — Пълни са с безценна информация.
Автомобилът се изкачи гладко по наклонена рампа на по-горно и доста по-населено ниво. Униформени мъже и жени се движеха делово, а наоколо се усещаше неопределено, но безспорно вълнение.
Грант се улови, че следи стъпките на забързано момиче, облечено в униформа на медицинска сестра.
