интересуваше, притесненията й се стопиха и двамата прекараха повече от час, бъбрейки приятелски. Генералът любопитно я разпитваше за европейските жени и нрави.
Много по-късно през нощта, пред изстиналата вечеря в едно студено помещение, Джини описваше на Стив приятния следобед, прекаран с генерала. През полуотворения прозорец до тях долитаха крясъци и шумът от нощни гуляи. Войниците празнуваха победата си така както всяка победоносна войска по света.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си при тях? — подпряна на камината, дяволито попита Джини, отпивайки глътка превъзходно френско шампанско, което Стив бе намерил при разграбването на града.
— Мисля, че генералът не би допуснал нещо подобно за свой офицер — бавно рече той, намигвайки й. — Освен това в последно време не понасям изнасилванията. — Тя го наблюдаваше как изпразва чашата си и я поставя на масата. Джини стоеше там, облечена в дреха, под която в светлината на огъня се очертаваше изящното й тяло, и забеляза, че Стив я наблюдава с потъмнели очи.
Тук, в тази малка стая, те сякаш бяха безкрайно сами и далеч от останалите.
Джини почувства желание да напусне мястото си край камината и босонога да се приближи към мъжа си; за да се хвърли на гърдите му, да увие ръце около врата му и силно да се притисне към него.
— Стив… — тя не можеше да облече в думи неопределения си страх. А и как би могла, когато не знаеше от какво и защо се бои. Имаше някакво неясно предчувствие, сякаш полъх от крило на пеперуда бе погалил страните й. Изпитваше дълбоко, инстинктивно желание да бъде близо до мъжа си и да се сгуши в силната му прегръдка… завинаги.
— Какво се е случило? Да не би да се безпокоиш за нещо?
Сега той щеше да й каже, че навярно не бива да съпровожда войската, отправяща се към Мексико и Джини нямаше да го понесе!
— Няма нищо, абсолютно нищо — прошепна тя и устните им се докоснаха.
След това направи усилие да си придаде безгрижен вид и да отвърне на въпросителния му поглед.
— Може би просто искам да се убедя дали би изнасилил мен.
Когато заспиваха, огънят вече бе само изтляваща жарава. На сутринта неясните нощни тревоги на Джини отстъпиха пред реалността на настъпващия ден. Бе се наложило Стив да излезе съвсем рано и след една бърза закуска да се опита да събере войниците от ротата си, които още празнуваха. Джини имаше достатъчно време да се погрижи за себе си, преди да се появи пред генерала и останалите офицери от щаба.
Узна, че още същият ден трябва да се отправят към Мексико. Говореше се, че генерал Маркес се бил заврял в Сан Лоренцо и още не можел да реши какво да прави сега, след падането на Пуебло. Стив щеше да продължи да воюва, но днес дори тази мисъл не бе в състояние да я изплаши. Колко лекомислено се бе държала! Чакането пред стените на Пуебло трябва да я бе изнервило… страхът, че ще имат на разположение само няколко мимолетни мига, когато желаеха да прекарат заедно цяла вечност.
Но сега най-сетне щяха да настъпват, Мексико Сити несъмнено щеше да падне подобно на Пуебло и тогава…
Все още не бяха разговаряли за бъдещето, Стив и тя, но бъдеще щеше да има. Каквито и да бяха желанията му, каквото и да възнамеряваше да прави. Джини си спомняше, че Стив си бе избрал едно ранчо край Монтерей и се надяваше той да я отведе там.
„Аз съм омъжена жена — неочаквано помисли тя, — но се чувствам по-скоро като влюбена.“
Така и трябваше да бъде помежду им. Бракът винаги й бе изглеждал нещо блудкаво и отегчително, един вид пленничество и тегоба за жената. Чрез брака хората искаха да се застраховат по отношение чувствата на партньора. След някоя и друга годинка човек започваше да се пита дали изобщо някога е обичал и защо се е клел във вечна обич. Между тях обаче щеше да бъде иначе — Джини никога нямаше да скучае със Стив, той бе толкова непредвидим! Тя трябваше да се погрижи той също никога да не се отегчи от нея!
В такива мисли бе потънала Джини, докато сръчно подреждаше книжата на генерала. Тениенте, предишният му секретар, с видимо облекчение бе оставил всичко в ръцете на госпожа Алварадо. С напредването на деня Джини установи, че в щабквартирата на генерал Диас цари трескаво оживление. Като умел пълководец той бе предоставил на хората си няколко часа, за да отпразнуват победата, а след това още няколко, за да си починат от гуляите. Междувременно пленниците, чийто живот имаше някаква стойност за победителите, кръстосваха килиите си, долавяха шума от празнуването и се измъчваха какво ли ще стане с тях. Когато най-сетне биваха изправяни пред генерала или някой от офицерите му, те бяха изплашени и покорни.
Около десет часа тясното помещение пред кабинета на генерала бе претъпкано. Един от бунтовническите главатари, пристигнал лично, за да информира генерала за настъпването на императорските войски, угоднически се бе облегнал на бюрото, иззад което Джини недвусмислено му даде да разбере, че не би било зле следващият път, когато реши да се доближи до дама, най-напред да се изкъпе. И понеже го бе заговорила на собствения му диалект, мъжът се отдалечи, клатейки глава и хилейки се незлобливо.
Най-тежкото през този ден бяха преводите, които Джини трябваше да прави. Сред защитниците на Пуебло се бяха оказали няколко французи, мъже, женени за мексиканки и останали в Мексико, за да воюват на страната на императора. Чувайки свободният й френски, те я смятаха за предателка и по време на разпитите, водени от самия полковник Феликс Диас, тя непрекъснато трябваше да си дава вид на безразлична. „Ще свикнеш“, повтаряше си тя, което си бе самата истина. Изпитваше състрадание към някои от тези мъже и към елегантните френски офицери. Най-малкото, можеше да бъде сигурна, че Диас е настроен милостиво и те нямаше да бъдат екзекутирани, а щяха да останат в плен, докато победителите решаха какво да правят с тях.
Така протичаше денят в Пуебло, в щаба на генерала, докато останалата част от армията му късно следобед се отправи към Сан Лоренцо, за да прогони Маркес от убежището му. Стив също замина с тях.
2
Времето сякаш никога не бе текло така бавно. Бе средата на май и генерал Диас беше разположил щабквартирата си в малко градче, изникнало около параклиса на Девата от Гваделупа. Зад хълма Тепеяк, съвсем дребни, можеха да бъдат съзрени кулите на величествената катедрала. Войските на генерал Диас, за които вече толкова месеци не познаваха отдих, очакваха заповеди, разквартирувани между малкото градче Гваделупа и красивия Мексико Сити.
Дон Порфирио бе предпазлив във всичко, с което се захванеше. За да не оставя хората си да бездействат, той бе заповядал да се претърсят за укрили се привърженици на императора малките градчета и селца от околността. Най-знатните граждани на Мексико Сити спореха с генерал Маркес и останалите генерали на стопилата се императорска войска, които междувременно бяха успели да се доберат до сравнително доста по-сигурния Мексико Сити.
— Мексико е наша столица! Защо да я разрушаваме? Рано или късно ще разберат, че съпротивата е безполезна и ще се предадат. Междувременно, госпожо, ще чакаме, а вие ще ми давате уроци по френски и английски, нали така?
Генералът бе наследил както фатализма на индианските си предци, така и галантността на испанците. Присъствието на красивата жена в иначе неприветливата му щабквартира без съмнение го радваше. Освен това той се гордееше със способността на Джини да се приспособява и с езиковите й познания. Тя наистина бе същинско злато, при това силна и храбра, съвсем различна от така наречените дами от висшето общество, които той бе срещал преди нея. С нея можеше да разговаря дори за политика и военни стратегии, с изненада установявайки, че тя има учудващо голям опит и в двете области. Истински щастливец бе човекът, взел за съпруга тази удивителна и при това толкова красива жена! Дон Порфирио не бе пропуснал нееднократно да повтори това пред Стив.
— Склонен съм да вярвам, че генералът би желал да те е открил преди мен, скъпа моя — с неудоволствие забеляза една вечер Стив. — Никога преди не е бил толкова любезен с някоя жена. Произведе ме в майор и сега ме прави куриер, което доста често ще ме откъсва от теб. Това ме кара да мисля…
