Странно, но дори без да я погледне, той можеше да отгатне мислите й. Както добре знаеше, Джини бе изключително упорита жена! Когато се налагаше, можеше да отстъпи, но никога нямаше да позволи да бъде прекършена. А той искаше ли го? Гневът му почти се бе стопил и сега Стив дори започна да се чувства малко неловко от този нелеп излет. Не биваше да се въздържа, а трябваше да я обладае, без значение дали тя желаеше това или не. Независимо какви оскърбителни думи си разменяха, телата им говореха друг език. Да, трябваше да си даде сметка за това и вместо сега дяволски уморен и раздразнителен да се връща в Ню Орлиънс, можеше отдавна да спи дълбок сън.
Леката карета, която Стив настоя да управлява сам, сви рязко по широк, засенчен от дървета булевард с внушителни тухлени и каменни сгради, повечето от които поне триетажни. „Безън Стрийт“ прочете табелката Джини и сбърчи нос. Какви странни имена даваха на улиците си жителите на Ню Орлиънс. Дали Стив не я водеше при някой стар приятел, за чието съществуване бе предпочел да премълчи? Не, това би било твърде просто разрешение. Неволно Джини вирна брадичка, което й придаде предизвикателен вид. Нямаше да му достави удоволствието да го разпитва или да прояви дори най-малък интерес към нелепото му алиби. Щеше да му даде да разбере, че не се интересува особено от това, което бе правил през изтеклата нощ. Подразни я дългата и отегчителна езда и това, че трябваше да замени приятния хлад в къщата край реката с градската задуха. Жаждата и лепнещата й от пот кожа я правеха заядлива. Напълно в свой стил Стив не й бе оставил време дори да закуси, преди да я измъкне с присъщата си безцеремонност.
Каретата рязко спря… най-сетне. Малко чернокожо момче, облечено в ливрея със златни копчета, изтича да поеме поводите на конете, подадени му от Стив. Уловило със свободната си ръка подхвърлената му монета, момчето разтегли лице в широка усмивка, разкриваща снежнобели зъби.
— Благодаря ви, господине! Уверявам ви, че ще се погрижа добре за конете.
Влажните очи на момчето с любопитство изучаваха Джини изпод дългите почти колкото тези на Стив мигли, докато високият джентълмен й помагаше да слезе от каретата.
Дамата изглеждаше доста по-различно от останалите жени, които идваха тук денем. Не бе виждало нито една от тях да носи толкова красива рокля. Зърнало за миг лицето й през плътния воал, момчето забеляза, че жената бе необикновено красива.
Стив също не сваляше очи от нея, докато рязко дръпна завързано на връв златно звънче. При звъна му зад портите от ковано желязо се появи възрастен мъж, облечен в ливрея, подобна на тази на момчето. Джини успя да зърне последните етажи на къща, разположена малко навътре в двора, с боядисани в бяло капаци на прозорците, пазещи обитателите от горещата дневна светлина. Алеята минаваше под иззидани от тухли и камъни арки и бе примамливо прохладна в сравнение с жегата навън. Малки факли, поставени в изящно изработени гнезда от ковано желязо, напомниха на Джини за Мексико. Това усещане се изостри, когато долови пред себе си тихото ромолене на вода. Фонтан! Две мраморни херувимчета държаха наведени кани, от които в кръгъл басейн се стичаше тънка струя вода. Имаше много дървета, хвърлящи сянката си над наредените под тях пейки.
Слугата, отключил железните порти, се поклони почтително и със сервилна усмивка ги преведе през внушителната входна врата от месинг и махагон. По начина, по който бе поздравил Стив, Джини заключи, че прислужникът го познава. Тя изпита желание да тропне с крак от раздразнение. Защо бе напуснал леглото й предната нощ? Защо се държа толкова… толкова надменно, предизвиквайки я да избухне, и сега наранената й гордост не й позволяваше да му зададе въпросите, на които умираше да получи отговор?
Красива прислужница мулатка пое дантеления й шал и шапката, така че сега, без досадния воал, Джини спокойно можеше да разгледа обстановката наоколо.
— Сър, желаете ли най-напред нещо освежаващо? Ако ли не, има свободен салон. Ще предам на мадам, че сте тук, защото не мисля, че тя ви очакваше толкова рано.
Всичко в антрето бе семпло и стилно. Закачалка за шапки, няколко огледала с позлатени рамки, правещи помещението да изглежда по-просторно, и изящен кристален полилей. Джини гневно се питаше коя ли бе тази
— О, всичко е наред, Бел. Както сама виждаш, вече съм будна. Можеш да си вървиш… Стивън, тя е права, не очаквах да се върнеш толкова скоро! Изобщо ли не си лягал?
Висока, стройна и руса, жената приближи с протегнати напред ръце. Джини ядосано забеляза колко скъп е парфюмът й… както и роклята. А самата тя бе несъмнено привлекателна. Стив… как смееше? Какво си бе наумил?
Щеше да узнае това. С растяща подозрителност Джини наблюдаваше как Стив поема дланите на жената, целувайки я небрежно, преди безочливо да каже:
— Здравей, Хортензия. Ти си една от малкото жени, които познавам, успяващи да изглеждат пленително по всяко време на деня. Не, не можах да заспя. — Джини скришом го стрелна с поглед, усещайки, че дланите й се свиват в юмруци. — Така че реших да не се връщам сам. Имаш ли свободна стая?
Хортензия измери Джини с поглед, след което, отмествайки очи, мило се изсмя, сякаш Стив бе казал нещо много смешно.
— Както желаеш, cher ami2. Всички са на твое разположение. Харесват ли ти бялата стая — онази, с многото огледала?
4
Отначало Джини се чудеше дали да се разсмее истерично, или да крещи, побесняла от гняв. Това бе прекалено дори за Стив! В края на краищата сега тя бе негова съпруга, как смееше да я води на подобно място? Тя не бе вече уплашеното, покорно момиче, което някога бе държал като своя метреса в къщата на мадам Лила. Още докато тези спомени проблясваха в съзнанието й, Джини не можа да възпре тръпките на уплаха, полазили по гърба й.
Стояха един срещу друг в стая, която бе необикновено светла и просторна. На гледащите към градината прозорци имаше решетки. Мебелировката бе във френски провинциален стил — очарователна и елегантна, докато човек не забележеше огледалата, поставени навсякъде из стаята, така че от всички страни да отразяват огромното легло. Подобно на опитни дуелисти двамата бяха напрегнати, без да изглеждат такива.
След един безплоден опит да протестира Джини се бе насилила да запази мълчание. Дори гневното й възклицание „Стив!“ бе възпряно от не твърде учтивото стисване на китката й и почти нетърпеливия поглед, който й бе отправил. Без съмнение той бе взел надмощие или тя му бе позволила да вземе надмощие, замъквайки я нагоре по стълбите. Не, Джини нямаше да допусне подобно падение!
Усмихвайки се машинално, Хортензия я бе стрелнала с поглед.
— О, не бива да се притесняваш! Всички тук сме много дискретни, както Стив сам би могъл да потвърди. Докато си тук, никой няма да ти досажда! — След това по-енергично се бе обърнала към него: — Би ли желал да донесат закуска? Полята с малко шампанско може би? Ще наредя да го изпратят веднага.
Както и бе обещала, почти веднага на вратата им почука прислужник, носещ шампанското в сребърна кофа с лед — цели две бутилки от чудесна реколта.
След като отправи на Джини загадъчен поглед, Стив учтиво рече:
— Ще пиеш малко шампанско, нали? — Обърна се да й налее, без да дочака отговор. Джини пое дълбоко дъх и изпразни чашата, опитвайки се да запази спокойствие. Станеше ли време да започнат играта на котка и мишка, тя щеше да му покаже, че е не по-лош играч от него. Пое отново шампанското, срещайки непроницаемия му поглед, и с равнодушен жест докосна чашата му със своята.
— Колко мило от твоя страна да си направиш целия този труд, само за да ми покажеш къде си бил миналата нощ! Или ме доведе тук просто за да закусим? Ако е така, каква чудесна изненада!
Присвитите му очи изглеждаха по-тъмни от обикновено, но той я дари само с бегла усмивка, в която проблясваше едва доловим сарказъм.
—
