премерен, все едно говореше на непозната.
— Как бих могъл да те гледам, скъпа? Ти все още си много красива, дори след… колко години станаха? Две? Три? И си жива… знаеш ли, че дълго време те мислих за мъртва? Андре Делери също мислеше така. Но той се прости с живота, а ето те теб… от плът и кръв. Ти оцеля, нали така, Джини?
Докато говореше, той прекоси стаята и приближи към нея с онази широка котешка стъпка, която тя помнеше толкова добре. Пръстите му — дълги и загорели от слънцето, леко докоснаха лицето й, преди тя да се отдръпне с вдървен гръбнак и потреперваща брадичка, а от устата и да се отрони тих стон.
— Да, оцелях! Както и ти, виждам! Въпреки… мога ли да се осмеля да попитам какво се е случило с Андре? Или защо… защо си целият в кръв? — попита тя горчиво.
Стив стоеше пред нея, а очите му се присвиваха с омраза. Току-що си спомни, че бе възнамерявал да я удуши.
Той повдигна едната си вежда и каза меко:
— Наистина ли откривам загриженост в гласа ти или това е… раздразнение? — изсмя се късо и този смях я накара да подскочи.
Защо продължаваше да я гледа така… така преценяващо? Спомни си един друг случай, когато го бе разпитвала така — в Мексико, натъквайки се на нож в багажа му, тя бе започнала да го разпитва, докато не изкопчи истината за Мат Купър… Наистина ли искаше да знае за Андре Делери?
Беше толкова близо до нея, че почти докосваше притиснатите й едно до друго колена, и тя чувстваше сянката му да пада върху лицето и рамото й, карайки я да потръпва.
— Наистина ли искаш да знаеш? Дуелирах се с Андре Делери и излязох победител — това бе първият въпрос, нали? Колкото до втория, петната от кръв, които забеляза, са от… да кажем, спора ми с човека, който отвлече децата? Джини… — след това изтръгнало се от устните му възклицание, той смени темата. Гласът му не издаваше никакви чувства. — Знаеш ли, че кожата ти е точно толкова нежна и гладка, каквато си я спомням? На външен вид не си се променила особено, но не мога да открия предишната искра в очите ти — там дори има лека тъга. Възможно ли е да не си щастлива от това, че отново си със своя съпруг и децата си? Трябваше ли да те оставя да заминеш с швейцарския си банкер, който те обожава толкова много, че би ме погубил, ако можеше? Но в такъв случай… — отстъпвайки крачка назад, той продължи, но вече със стоманена нотка под измамната мекота на гласа му: — Не ме е грижа за хора, които изпращат наемници или размахват пред лицето ми малките си пистолетчета и скрити в бастуни шпаги. Защо толкова държеше да ме видиш мъртъв, Джини? Разводът ни почти е приключил и аз нямаше да попреча на следващата ти женитба, ако това е, което си желала. Всъщност, бях решил да не се намесвам по никакъв начин в живота ти, дори да не те виждам повече, ако успеех да устоя, когато ти ме принуди да го направя.
— Ти ми отне децата! И аз не… Аз не знаех, че Фредерик е… — Как ненавиждаше престорената мекота на този глас.
— Ах, да… Фредерик — каза той, подминавайки тази тема, сякаш младият мъж бе престанал да съществува. Отпусна се в креслото срещу нея и каза с равен глас: — А колкото до децата, те са също и мои, нали? Поне така си ми казвала. Но във всеки случай, мисля, че се… привързах към тях. А що се отнася до теб, скъпа, струва ми се ясно, както и на всеки друг, че ти сама си ги изоставила в търсене на наслади в султанския харем! Какво очакваше да направя, Джини? Да ги изоставя отново, след като веднъж вече съм бил при тях?
Съвсем неочаквано, като че борбата помежду им я бе изтощила напълно, Джини се отпусна в един стол, притискайки очи с побелелите си от напрежение пръсти, сякаш самата тя бе дете.
— О, Стив, недей! Не започвай отново своите игрички на котка и мишка, не сега! Твърде съм уморена, не разбираш ли? Аз… аз…
Преди да успее да реагира, той бе сграбчил китките й, отстранявайки ги от очите й, започнали да се пълнят със сълзи, които тя повече нямаше сили да възпре.
Гласът му бе неумолим като хватката на пръстите му.
— Ти… какво, Джини? За бога, защо най-сетне не се промениш и не бъдеш откровена с мен? А също и със себе си? Боже! Ти си една безнадеждно нещастна жена, това е изписано на лицето ти. И причината за това не е само в децата. Мисля, че — погледни ме, Джини! — това, че взех децата, просто те разгневи. А може би ти даде и мотив да продължиш да живееш… само това — да ги вземеш на свой ред от мен, да ме сломиш?
Тя вече трескаво клатеше глава, отхвърляйки хладната му логичност.
— Не, грешиш! И ти нямаш… нямаш право да се ровиш, нямаш…
— Какво е това, Джини? Заради Ричард ли? Още ли го обичаш? Да не би да се чувстваш наранена, смятайки, че той те е отхвърлил?
Стив пусна ръцете й също толкова неочаквано, колкото ги бе сграбчил и тя се свлече, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
— По дяволите! — гласът на Стив извираше някъде високо над нея и през цветната пелена от сълзи Джини едва успя да различи, че той се бе отдалечил, сякаш не понасяше повече да стои близо до нея. Тя долови звъна на бутилката и чашата му, а след това и неговия глас — отново овладян и безчувствен:
— Току-що пристигам от Истанбул, Джини. Научих, че Ричард е в безопасност. Заминал е с жена си, сестрата на бившия султан, и техния син да живеят в Персия. Говорих с генерал Игнатиев, който по това време се връщаше в Русия. От него научих, че си отплувала за Франция или Петербург — не беше напълно сигурен. Той ме осведоми също за обстоятелствата около твоя…
Джини не бе сигурна дали не е издала някакъв сподавен звук на протест. Усети пъхнатата в треперещите й ръце чаша.
— Изпий това! — сухо рече Стив. — Само коняк е, не е отрова. И няма нужда да се свиваш като бито куче. Ако възнамерявах да те убивам, щях да го сторя много по-рано.
Гласът му я стресна, карайки я да се изправи и да направи опит да се овладее, за да му даде подобаващ язвителен отговор, но следващите му думи я накараха да замълчи.
— Притежавам едно писмо, всъщност още запечатано, което е било предадено на генерал Игнатиев от Ричард Ейвъри. Адресирано е до теб и, предполагам, съдържа някои обяснения, които биха могли да те накарат да се почувстваш по-щастлива, отколкото изглеждаш сега. Бях решил да го оставя на братовчед ти, но тъй като с теб се натъкнахме един на друг…
Джини отпи голяма глътка и едва не се задави с коняка, който изгори гърлото й като течен огън. Това поне й помогна да си възвърне гласа.
— Не. Не искам да го чета. Аз… благодаря ти, че си го донесъл, но аз… не мисля, че има някакъв смисъл… това вече няма значение за мен.
Тя се насили да погледне Стив и откри през сълзи, че мрачните му очи не се откъсват от нея. В тях не се четеше нито гняв, нито презрение или укор, а само известно любопитство, може би. Това й даде сили да довърши:
— Аз го обичах… или поне той предизвикваше у мен такова усещане… за известно време. Беше мил и внимателен с мен. Караше ме да се чувствам така, сякаш бях единствената жена на света — закриляна и глезена. Тогава не можех да виждам и, бог ми е свидетел, имах нужда от утеха и разбиране! Но когато всичко свърши… Почувствах се празна, но свободна! Макар и да изпитвах известна вина за това. Ти няма да разбереш…
— Нима? — Той седна недалеч от нея и Джини го чу да въздиша дълбоко. — И аз срещнах една жена. Казваше се… Няма значение. Мислех те за мъртва и се обвинявах, че съм те убил. Моята проклета, безразсъдна гордост бе причината да предизвикам Андре Делери на дуел. А след това напуснах Куба, пътувах много и… тогава я срещнах.
— И? — гласът й бе едва доловим шепот, който се боеше да не скъса тънката нишка на общуването помежду им. Тя по-скоро усети, отколкото видя как Стив извърна лице от огъня, за да я погледне.
— И? Ето ме тук, както виждаш. Помолих я да тръгне с мен и тя ми отказа — заради сигурността и
