социалните грижи. Пака му позволи да отклони точно толкова пари от фондовете, които щяха да отидат при фаните, колкото да не угасне съвсем надеждата у тулабетите.
Що се отнася до хората, те продължаваха да емигрират, макар и вече не толкова масово, защото Джон Блейк при всеки удобен случай декларираше вярата си в честността на правителството на Пака и готовността си да остане до края на живота си на Каримон. И понеже беше не по-малко изкусен политик от Пака, а и беше заложил на сигурна карта, хората му лесно се съгласяваха да поставят избрани каримонски специалисти на високи длъжности.
— Ако не го направим ние — обясняваше той на тълпата от сътрудници, — рано или късно Томас Пака ще се принуди да ни го наложи. Той балансира по твърде тесен въжен мост и ако отстъпи пред някое искане, съплеменниците му веднага ще си направят извода, че по същия начин може да остъпи и пред всички останали.
Година по-късно каримонците вече заемаха някои от по-малко отговорните ръководни постове в рудодобивната промишленост, в производствения сектор, във фермите и дори в туристическата и ловната индустрия. Бяха построени нови училища и за пръв път се появи оптимизъм, че управлението на Томас Пака може да превърне Каримон в онази планета, за която мечтаеха жителите є.
Това беше един от малкото случаи, в които Джон Блейк недооцени политическия климат на планетата — защото заедно с проблемите по трудовата заетост и образованието, съпътстващи хода на реформата, каримонците още веднъж се обърнаха към най-болезнения проблем: земята.
Томас Пака седеше самотен, изоставен от всички в огромния си кабинет. Беше наредил на компютъра да затъмни прозорците, тъй като нямаше ни-
какво желание да вижда кордоните и протестиращите по алеята на Парка на независимостта.
Предната седмица беше заповядал на армията да ги разпръсне, но след като шестима фани бяха убити, отмени нареждането и позволи на демонстрантите да се събират, стига да не предприемат никакви насилствени действия.
Върху широкото му хромирано писалище лежеше разпечатката на данните от проучването, поръчано лично от него. Ставаше ясно, че се ползва с одобрението на дванадесет процента от тулабетите, осемнадесет процента от рахо и едва тридесет процента от собствените си съплеменници. Механизъм за провеждане на повторни избори не съществуваше, но Мозес Селабали, който десет месеца преди това си беше подал оставката като втори губернатор и отново беше избран за депутат, предложи поправка в конституцията, която би позволила повторните избори.
И всичко заради тази проклета земя!
Действието на старата конституция беше изтекло предния месец, а гласуването за удължаване на срока є завърши с пълно поражение на привържениците є — нито един каримонец не даде гласа си за нея — и сега Джон Блейк и събратята му бяха изгубили властта си. Вече не съществуваше никаква официална пречка за единодушно приемане на закона за поземлената реформа.
Как би могъл губернаторът да се обърне към народа си и да му каже, че ще унищожат земята, че разделят ли я веднъж на милиард жалки парчета, вече никога не ще могат да я съединят отново и че само две десетилетия след подобно преразпределение гладът ще бъде най-големият им проблем? Още преди да е изложил докрай мнението си, щеше да бъде обвинен в измяна.
Искаше му се да има някой, с когото би могъл да поговори. Съпругата му или старият му приятел Мордекай Киихана. Съпругата му обаче беше мъртва още от времето на войната, а Киихана беше свален от власт и екзекутиран преди седем-осем години.
Джон Блейк? Той щеше да го изслуша, може би дори да прояви съчувствие, но не би могъл да го посъветва нищо. Най-многото да му напомни за сделката, която бяха сключили преди много години — а Пака нямаше нужда от напомняне. Той се нуждаеше от някого, който да му каже как да спази условията на договора, без да изгуби длъжността си.
С помощта на компютъра Пака извика библиотеката си и затърси в литературата някакво юридическо основание за протакане — трябваше да отложи нещо, което всички очакваха от него и което щеше да върне планетата му към примитивните условия на живот от времето на митичния Джаланопи. Можеше да помоли Комитета по картография да направи проучвания на цялата планета и да предложи най-ефикасния начин за разделяне на земята… Каримон обаче беше независим свят и Картографията официално нямаше какво да прави тук. Но дори и да я поканеше, щеше да отложи разпокъсването с не повече от половин година.
Другата възможност беше да обяви, че поземлената реформа ще започне в страната на рако. Там имаше много малко човешки ферми и правителството можеше да си позволи да ги изкупи на пазарни цени. Само че фаните и тулабетите никога не биха се съгласили да чакат на опашката за земя, а споровете откъде да се започне щяха да отнемат месеци.
Месеци. И срещу тях — векове на глад и мизерия.
Можеше да въведе военно положение за цялата планета, но му трябваше някакъв повод, някаква външна заплаха. Ако тя идеше от канфоритите, Републиката на часа щеше да се намеси, за да защити интересите на Каримон. Ако ги заплашваше Републиката, щеше да се стигне до кървава саморазправа с хората, чиито ферми и умения той се опитваше да спаси за планетата. Можеше да заяви, че опасността иде отвътре, но тогава рано или късно щеше да се наложи да я предизвика и щеше да се намери там, откъдето е тръгнал.
Този негов въжен мост над пропастта ставаше твърде несигурен. Пака затвори очи, облегна се назад в креслото и в паметта му изплуваха спомените от младостта, когато живееше и ловеше риба край широката Каримона, когато не искаше нищо, освен да усеща слънцето върху кожата си и тревата под краката си, и когато нямаше неразрешими проблеми.
Томас Пака още се бореше със съвестта си, със съмненията и демоните си, когато три дни по-късно до него стигна вестта, че Джон Блейк е полу-
чил удар и е починал, преди да го закарат в болница.
Пака отиде на погребението — единственият каримонец, ако не се смятат телохранителите му.
Когато се върна в губернаторския дворец, той се почувства толкова самотен, колкото не се беше чувствал в живота си. Докато Блейк беше жив, имаше както лични, така и морални причини да бави закона за преразпределянето на земята. След смъртта му вече нямаше кой да разгласи подробностите на тайното им споразумение, ако решеше да го наруши.
Следващата седмица Мозес Селабали внесе законопроект, предвиждащ изкупуването на осемдесет процента от обработваемата земя с цел разделянето є на участъци от по три акра „в полза на безимотните каримонци, които от дълго време търпеливо очакват избраното от тях правителство да възстанови равновесието и да им даде онова, което им се полага по право“.
Един от депутатите на фаните предложи изкупуването на обработваемата земя да стане в размер на деветдесет процента. Останалите десет процента, разбира се, бяха собственост на политиците, подкрепящи каузата на фаните и тулабетите. Поправката беше приета единодушно.
Пака изпрати на парламента становището на изпълнителната власт — той не би могъл да подпише закона при положение, че хазната не е в състояние да плати за земята, а приемането на закон, който правителството не може да приложи, ще доведе до конституционна криза.
Селабали отново излезе на трибуната и предложи правителството да определи цената на земята — каквато и цена да посочеше, тя щеше да бъде напълно законна и в съгласие с конституцията.
Пака изчака още един ден, след което изпрати запитване до парламента как да се действа, ако някой от фермерите получи предложение за по-висока цена от друго място — например от някой чужд конгломерат. Как би могло правителството да попречи на такъв човек да приеме по-изгодното предложение?
Парламентът се бори с проблема още някой и друг ден и в крайна сметка реши, че най-напред ще бракува въпросните земи, за да не ги допусне до пазара, след което ще плати за тях сумата, която сметне за необходимо.
„Глупаци! — изруга мислено Пака, когато получи отговора на парламента. — Никога ли не са чували за Алфа Беднарес II или за останалите планети, които поеха по този път? Мразя хората повече от всеки друг, и с по-голямо основание — но нима никой освен мене не вижда, че имаме нужда от тях?“
Той включи холовизора и изгледа различните предавания. Навсякъде показваха как тулабети и фани,
