Майк Резник
Чистилището
ПРЕДГОВОР
Жителите на Зимбабве, бели и черни, понякога разказват една притча край лагерния огън в края на деня.
Имало едно време скорпион, който искал да премине през река. Видял крокодил да се носи по течението на няколко крачки от брега и помолил да го пренесе през реката на гърба си.
— А, не — твърдо отсякъл крокодилът. — Знам те аз. Стигнем ли средата на реката, ти ще ме ужилиш и ще умра.
— И защо да го правя? — изсмял се скорпионът. — Ако те ужиля и умреш, аз ще се удавя.
Крокодилът размислил малко върху отговора и се съгласил да го пренесе на другия бряг. Когато стигнали по средата на реката, скорпионът го ужилил.
Смъртоносно отровен, едва поемайки дъх, крокодилът изхриптял:
— Защо го направи?
Скорпионът помислил и миг преди да се удави, отговорил:
— Защото сме в Африка.
Упражних правото си на автор и ви разказах анекдота, само защото е забавен. Очевидно няма нищо общо с този роман, който е за митичния свят на Каримон, а не за истинския народ на Зимбабве.
Майк Резник
I. Дървото на Джаланопи
Дървото на Джаланопи беше на близо петстотин години.
На височина достигаше почти половин миля, а обиколката на дънера му надхвърляше тридесет метра в основата. Някога то било заобиколено от множество също такива дървета, високи и величествени, но сега беше останало самт и можеше да се види на разстояние повече от пет мили от всички посоки. Стволът и клоните му бяха тъмнопурпурни, гладки и искрящи на слънчевата светлина. Овалните му листа опадаха преди месец, а сребристите му цветове бяха само далечен спомен.
Дървото стоеше тук цели три века, преди да дойде племето на Джаланопи. Огромни животни се бяха отърквали о дънера и бяха гризали кората му. Дребни животинки се бяха крили из хралупите и в подножието му. По-късно пленници бяха връзвани за ствола му и бесени по клоните му. От кората му се правеха жилища, от листата му лекарства, а от цветовете — отрови. Клоните и вейките му осигуряваха подпалките, които осветяваха нощем селото Мастабони, плодовете му служеха за храна на безброй поколения местни жители и животни, а сладкият му сок беше любимо лакомство на децата от околността.
С течение на времето всичките му клони на височина двадесет — двадесет и пет метра бяха изсечени по различни причини, но независимо от това то приютяваше повече от сто авиани, които виеха гнездата си високо над земята. Безброй поколения клатиопашки се раждаха, живееха и умираха сред листака му, без някога да слязат на земята. Дузини златистозелени гущери се припичаха по клоните. Когато се появи народът на Джаланопи, дървото служеше за дом и на огромна змия. Никой не я беше виждал повече от половин век, но селяните никога не откриха под дървото труп на клатиопашка или гущер и бяха убедени, че тя още е там горе, на триста метра над главите им.
Всяка част от дървото на Джаланопи беше страница от живата история на неговия народ. Преди близо две столетия първият изследовател човек, Робърт Елрой, беше направил три дълги резки върху ствола му, за да отбележи пътя си, но само две мили по-нататък стана жертва на глутница дяволски кучета. Първият мисионер човек, отец Патрик Дъган, за пръв път беше покръстил местен край същото това дърво и месец по-късно умря от треска. Под него беше убит дядото на Джаланопи, съсечен на парчета от враговете си. Години по-късно бащата на Джаланопи си върна земите, прикова с копие главния си съперник към дънера и остави тялото там, докато хищниците и насекомите оголят костите му.
Самият Джаланопи беше роден на по-малко от четвърт миля от дървото. Като дете той си счупи крака, опитвайки се да се покатери на него, и за цял живот му остана леко накуцване. Използваше дървото за мишена, когато се учеше да хвърля копие, а една пролетна вечер благополучно изгуби девствеността си под сянката, хвърляна от огромните пурпурни клони. Под същото това дърво той беше провъзгласен за крал, когато баща му умря и го погребаха недалеч от дънера му. Като крал Джаланопи съдеше и произнасяше присъди, сключваше договори и обявяваше войни под своето дърво.
Ето защо то беше необикновено и народът на тулабетите — племето на Джаланопи — гледаше на него с почти религиозно благоговение. Говореше се, че докато съществува дървото, те ще оцеляват и ще процъфтяват, но ако то загине, ще загинат и тулабетите.
Самият Джаланопи беше внушителна гледка и вдъхваше по-голям ужас дори от дървото си. Беше висок над два метра, носеше туника, изтъкана от паяжина, и наметало от кожата на беснозъб, когото Джаланопи беше победил, въоръжен само с копие. Подвигът му струваше му един от трите дълги гъвкави пръста на ръката. Той тъкмо беше приключил с ежегодната смяна на кожата си и тънките нови люспици на зеленикавото му тяло блестяха на слънчевата светлина, подчертавайки играта на огромните му мускули. Кръглата му глава беше увенчана с медна корона, свидетелстваща, че той е законният крал на тулабетите. Нейната чест беше защитил два пъти във война и три пъти в единоборство и вече десет години никой не бе дръзнал да претендира за нея.
Той зорко оглеждаше владенията си със своите оранжеви котешки очи и всичко, което виждаше, чак до хоризонта и отвъд, беше негово. Земите му се простираха от океана на изток до широката река стотици мили на запад, от северната пустиня до южните планини. Джаланопи беше сигурен, че има и други земи на света, но изпратените от него разузнавачи не бяха открили нищо, което си струва да бъде завоювано. Нататък бяха все пустини, планини, солена вода и джунгли, в които дъждът никога не спираше, а слънцето не се показваше, но всичко това не представляваше интерес за него. Нямаше годна за обработка земя, която да не е под негово владение, нито животни за лов, които да не пасат из неговите обширни савани, а всичката необходима му прясна вода течеше из неговите земи.
Разбира се, не липсваха и съперници, ламтящи за земята му — могъщи някога кланове, които сега едва успяваха да си изкарат прехраната някъде из покрайнините на владенията му, и според слуховете някакво огромно, могъщо племе отвъд планините на юг. Той обаче успешно беше отблъсквал всички досегашни набези и знаеше, че докато дървото стои изправено на мястото си, тулабетите са непобедими в битка.
Сега се беше отпуснал, облегнат на дървото, и лениво оглеждаше владенията си, а около клонака над главата му се виеше ято авиани. Денят беше топъл, ясен и сух като повечето дни тук. След няколко минути Джаланопи щеше да седне на дървения си трон, за да изпълни длъжността си на съдия, но в този миг му доставяше удоволствие просто да седи и да се взира в пищната зеленина на полето, изпъстрена тук-там с живописни хълмчета — жилищата на неговите поданици, построени по накаква загадъчната причина във формата на свита на кълбо змия.
Към него се приближи облечен в черно човек.
— Добро утро, Джаланопи — изрече той на тулабетски.
Кралят го погледна, но не каза нищо.
— Надявам се, че си спал добре — продължи човекът.
— Аз винаги спя добре — отвърна Джаланопи и дългият му тънък език се стрелна да улови някакво насекомо, което летеше твърде близо до лицето му. Също така светкавично той го прибра и зъбите му смляха крехката обвивка на насекомото със силно хрускане.
Човекът отмести поглед, опитвайки се да скрие отвращението си към гастрономическите навици на тулабетите.
— Ако бях на твое място, нямаше да спя добре. С тази компания канфорити, която лагерува само на няколко мили оттук…
Джаланопи не отместваше поглед от човека.
— Ти служиш на твоя бог по твърде необичаен начин — изрече той, удължавайки съскащите звуци. —
