— Сещам се за много положения, когато няма никакъв избор — презрително махна с трипръстата си ръка Джаланопи. — Ти ми кажи, човеко Андрю, защо Фуентес и другите ловци хора не ги използват? С тях сигурно могат да избият хиляди животни само за един ден.
— Те ловуват заради спорта, а използването на такива оръжия не е никакъв спорт.
— Но Фуентес продава кожите на убитите животни и рогата на рогатите дяволи, нали така? Значи не става дума само за спорт.
— Тези оръжия ще унищожат кожите и рогата.
Джаланопи помълча, потънал в мислите си.
— Толкова ли са мощни? — попита той най-сетне.
— Толкова.
— В такъв случай вече знам каква цена да изтръгна от канфоритите.
— Те няма да ти дадат такива оръжия — възрази Макфарли.
— Тогава няма да получат разрешение да добиват метали от нашите хълмове.
— А ако ти дадат, те ще бъдат дефектни или пък ще работят само за кратко и ще станат напълно безполезни, когато те получат каквото им трябва и напуснат вашия свят.
— Възможно е. Но ако някога се сдобия с такова оръжие, не ми остава нищо друго, освен да се разправя с канфоритите. — Джаланопи погледна Макфарли право в очите и в погледа му се четеше нещо, близко до презрение. — Ти как мислиш, човеко Андрю, имам ли друг избор?
— Поел си по опасен път — заяви Паратока, главният съветник на Джаланопи.
Кралят седеше под своето дърво и се съветваше с приближените си.
— Хората търсят начин да ни използват, не съм ли прав? — отвърна Джаланопи и дългият му език стремително изскочи навън да залови някакво дребно насекомо, прелетяло твърде близко до лицето му.
— Да, така е.
— И канфоритите се стремят към същото, нали? — продължи Джаланопи, докато силните му челюсти смилаха насекомото.
— Да, кралю, но…
— Те ни смятат за по-низши същества, които стоят малко по-високо от дивите зверове в горите и саваните. В това е нашето предимство, защото няма да допуснат, че сме способни да предвидим какво се канят да ни сторят и не ни смятат достатъчно мъдри да извлечем полза от взаимната ни неприязън.
През селото премина горещ талаз и покри с облак прах дървото на Джаланопи. Никой от тулабетите не помръдна и не направи опит да проговори, докато вихрушката не ги подмина. Тогава Паратока се наклони напред и отново заговори:
— Обмислих внимателно положението, кралю. Не канфоритите, а хората са тези, от които трябва да се опасяваме.
— И едните, и другите гледат да ни използват — обади се друг съветник.
— Така е — отговори Паратока. — Само че канфоритите властват само над своите родни планети, Канфор VI и VII, и над шепа други светове — не повече от двайсетина — които се противопоставят на човешката Република. А тя е завоювала или погълнала по някакъв друг начин около четиридесет хиляди свята! Те са далеч по-силна раса и имат много по-голяма практика в завоюването на други светове, отколкото ние в съпротивата срещу подобни империи.
— Те не са правили никакъв опит да ни подчинят или поробят — намеси се трети съветник.
— Все още — допълни Паратока.
— Но ако наистина са толкова силни, колкото казваш, тогава за нас ще е по-добре да се присъединим към тях, отколкото към канфоритите.
— Ние няма да се обвързваме с никоя раса — отсече Джаланопи. — Нямам никакво намерение да стоя и да гледам как хора или канфорити разграбват моя свят.
— Ти си чул за техните оръжия — продължи Паратока. — И наистина, това трябва да е вярно, иначе как са успели да завладеят толкова много светове? Как можем да им се противопоставим?
Джаланопи обходи с хладен поглед обкръжилите го съветници.
— Щом не можем да бъдем по-силни от тях, налага се да бъдем по-мъдри. — Езикът му се стрелна отново и настигна някаква бубулечка, която си пълзеше по ствола на дървото. Той внимателно я хвана и я задържа в ръка. — Казах ви вече: нашето предимство е в това, че те гледат на нас така, както гледаме ние на ей това нещо — като на безмозъчни насекоми, които стават само да ги грабиш и използваш.
— Човекът Андрю ми се вижда добросърдечно и почтително създание — обади се друг съветник. — Не забелязвам у него никакви признаци на агресивност. Може би избързваме.
— Ако аз трябваше да пратя някой от тулабетите в свят, над който искам да установя господство, това нямаше да бъде Кабулаки, нито някой друг от прославените ни воини, защото първият им подтик ще е да се бият. — Той помълча. — Не, щях да пратя най-кроткия сред нас, някое приветливо и почтително същество, както казваш, за да успокои страховете им. Щях да го инструктирам да прояви дружелюбие към техния крал и да им предложи помощ в труден час. И никога не бих му позволил да направи и най-малък намек, че някой ден може да поискаме отплата за тази помощ. — Устните му се разтеглиха в познатото подобие на усмивка. — Те са ни изпратили точно такъв човек — той нито веднъж не пророни и дума, че някой ден ще трябва да плащаме за помощта, която хората ще ни окажат.
— Добре, и като знаем всичко това, как бихме могли да се защитим? — попита съветникът.
— Трябва да предизвикаме такава ситуация, че хората да бъдат заинтересовани да ни помогнат — отговори Джаланопи. — Ще ги накараме буквално да ни молят за разрешение да въоръжат нашето племе със своите оръжия и ще сключим договор, в който изрично да се подчертава, че го правят по своя воля и няма да искат заплащане нито в момента, нито за в бъдеще.
— Възможно ли е това да се направи?
Джаланопи кимна.
— Още днес следобед ще предприема първите стъпки.
— Дори и да получим оръжието им, дали те няма да запазят за себе си още по-мощни оръжия, способни да унищожат цялата ни планета? — упорстваше съветникът.
— Почти сигурно е — отговори Джаланопи. — Аз бих направил точно така.
— Тогава питам още веднъж: как ще се защитим?
— Като проявим повече мъдрост от тях — отвърна Джаланопи. — Ние знаем, че те имат империя от четиридесет хиляди свята. Знаем, че искат да я разширяват още. Оттук можем да заключим, че не им е нужен гол, безжизнен камънак, а жив, дишащ свят, който да използват. — Той замълча за миг. — Така че нека си имат колкото искат оръжия, способни да погубят нашата планета. Ние знаем, че няма да ги използват.
— Надяваме се, че няма да ги използват — натърти съветникът.
— Напротив, знаем! — отсече Джаланопи. — Защото ако беше толкова лесно да унищожат враговете си, как така канфоритите, които три пъти са губили война от тях, все още са живи?
Паратока стана на крака и издаде силен свистящ възглас, в който звучеше триумф.
— Ние ще възтържествуваме, защото имаме най-великия и мъдър крал! — съскаше той. — Да живее Джаланопи, кралят воин на тулабетите!
Останалите съветници подхванаха възгласите, но Джаланопи бързо ги укроти само с едно вдигане на ръка.
— Сега трябва да се подготвим. Известете Кабулаки и останалите ми военачалници, че искам да ги видя тази вечер. Изпратете бързоходци при онези, които пазят границата — да им съобщят, че искам от тях да са нащрек и че скоро ще получат нови нареждания.
— Какво смяташ да кажеш на племето, кралю? — попита Паратока.
— Че ще има война.
— Срещу кого?
Джаланопи се облегна на дънера. Лицето му беше като безизразна маска дори за най-близките му съветници.
— Ще знам това още преди да настъпи нощта.
— Но…
