нататък не мога да ти обещая защита.
— Ще ми дадеш ли възможност поне да се свържа с Републиката? — настоя Макфарли. — Може би ще сме в състояние да ти направим такова предложение, което ще ти допадне.
— Струва ми се, че само ще си изгубиш времето. Вече съм се договорил с канфоритите.
— Нека да опитам — продължи да упорства Макфарли. — Какво толкова лошо ще стане?
Джаланопи си даде вид, че претегля в ума си предложението, после изразително сви рамене, при което цялото му тяло се сгърчи.
— Какво пък, опитай — изрече най-сетне той. — Но те предупреждавам, че това си е чисто губене на време. Предложението на канфоритите ни удовлетворява напълно.
Двамата се обърнаха и закрачиха обратно към Мастабони. Там Макфарли се раздели с Джаланопи и влезе в малката църква, където съхраняваше не само богослужебните си книги и църковната утвар, но и радиостанцията за подпространствена връзка. Джаланопи спря пред жилището на Паратока само колкото да му нареди да държи канфоритите вън от селото до второ нареждане, защото не изпитваше никакво желание ядосаният Макфарли да ги обвини в отправянето на предложения, за които те нямаха никаква представа. После тулабетът се запъти към един поток наблизо, влезе във водата и седна, отдавайки се на удоволствието да лови с ръце стрелкащите се червено-златисти риби.
Той не ги изхвърляше на брега, защото тулабетите не ядяха риба — това беше просто упражнение, което изостряше мисълта и ускоряваше рефлексите му. Никой от племето не можеше да хване толкова риба. Тези животинки имаха остри зъби — една го беше лишила от средния му пръст, преди да почне последният дъждовен сезон и новият пръст тъкмо беше тръгнал да расте. На този феномен тулабетите гледаха като на даденост, но той беше еднакво поразителен и за Макфарли, и за канфоритиите, защото те не бяха в състояние да възстановят която и да било част от организма си.
Макфарли се появи след около час и приклекна на брега на потока.
— Търсих те навсякъде — каза той.
— Не съм мърдал оттук. Ядеш ли риба, човеко Андрю?
— От време на време.
Ръцете на Джаланопи се стрелнаха под повърхността на бягащата вода и миг по-късно той измъкна голяма червено-златиста риба и я хвърли на брега близо до човека. Рибата подскочи четири-пет пъти и затихна под яркото слънце с широко отворена кръгла уста.
— Това е подарък от мене за добър път. Пази се от зъбите є, докато не се увериш, че е мъртва.
— Говорих с моите хора — каза Макфарли.
— И колко полка от така наречените съветници ще искат да приемем?
— Нито един.
— Много мъдро, човеко Андрю. Така никога няма да се научим да използваме вашите оръжия.
— Бъди така добър да ме изслушаш — продължи Макфарли. — Ще ви дадем осем хиляди бройки от ръчното оръжие. Ще докараме толкова съветници, колкото вие пожелаете. Освен това ще ви предоставим документ, подписан от командира на флота в този сектор и шестима свидетели от различни раси, че никога — нито сега, нито за в бъдеще, ще се опитаме да търсим заплащане под каквато и да било форма за оръжието или за оказаните ви услуги. Искаме единствено да бъдем ваши съюзници и да ви попречим да попаднете заради своята наивност под влиянието на канфоритите.
— Хубаво предложение, човеко Андрю. И не искате абсолютно нищо в замяна?
— Само едно.
— Така ли? И какво е то? — попита Джаланопи, който с мъка се сдържаше да не разтегне устни в своето подобие на усмивка.
— Трябва да наредите на канфоритите да си заминат.
— За да дойдете вие на тяхно място?
Макфарли поклати глава.
— Няма да дойдем, докато не ни поканите.
— А ако никога не ви поканим?
— Тогава мъжете, разтоварващи оръжието, бъдещите съветници, аз и няколкото ловци и изследователи, дошли по-рано на планетата, ще бъдем единствените хора, които ще ви се изпречат пред погледа.
— И предполагам, няма да имаш нищо против да останеш като заложник на нашето споразумение, човеко Андрю? — попита Джаланопи.
— Струва ми се, че не те разбирам.
— Ти ще останеш при тулабетите, докато войната свърши. Ако споразумението бъде нарушено, ще платиш с живота си.
Макфарли преглътна мъчително, после кимна.
— Моите хора не лъжат, Джаланопи. Съгласен съм да остана заложник в името на вашето споразумението.
— Тогава им съобщи, че приемам предложението. След колко време може да пристигне оръжието?
— Най-рано утре около обяд.
— Кажи им да приземят кораба близо до селото.
— А за съветниците какво е решението ти?
— Ще приемем пет хиляди души — реши Джаланопи. — Те ще бъдат под мое пряко командване и ще трябва да си заминат веднага щом войната свърши. Съгласна ли е с това твоята Република?
— Сигурен съм, че ще се съгласи.
— Май ще се окаже, човеко Андрю, че двамата с тебе сме станали съюзници срещу фаните и рако. — Ръцете му отново се стрелнаха под повърхността, после се показаха и метнаха на брега гърчещата се жертва. — Заповядай още една риба.
Войната — по-точно би било да се каже клането — продължи точно девет дни, след което разгромените фани и рако се видяха принудени да молят за мир.
Джаланопи нареди да му водят под дървото вождовете им един по един. На всеки беше предложено да му се закълне във вярност и да плаща данък на тулабетите. Онези, които приеха, бяха оставени да си вървят с мир. Малкото, които не се съгласиха, бяха посечени на място. Нито един от неприятелските воини не беше екзекутиран или затворен — всички бяха пуснати свободно да се върнат у дома.
На десетия ден Джаланопи съобщи на Макфарли, който изпълняваше ролята на свръзка между краля и хората съветници, че е време сънародниците му да си вървят. Макфарли възрази, че макар тулабетите да са нанесли огромни опустошения на врага с новите оръжия, те все още не са се научили да ги поддържат в изправност и съветниците с удоволствие биха останали още една година, докато армията на Джаланопи овладее изкуството да поддържа бойната си техника.
— Идеята не ми се вижда много добра — отговори Джаланопи. — Нямам желание на моя територия да се водят войни между чужденци.
— Не разбирам — произнесе озадачен Макфарли.
— Казах на канфоритите, че след три дни могат да се върнат — обясни Джаланопи. — Най-добре ще бъде вашите войници да си заминат, преди те да са пристигнали.
— Мислех, че си сключил договор… — поде Макфарли.
— Аз се съгласих да отпратя канфоритите, преди да приема вашите дарове, и удържах на думата си. В договора никъде не се казва, че трябва да ги държа далеч от Каримон навеки.
— Повече от тринадесет дни „навеки“ ли е?
— Твоят народ се показа добър приятел на тулабетите, както ти беше добър приятел за мене, човеко Андрю. Аз нямам никакви разногласия с него. Това е просто недоразумение между мене и вашия крал и няма защо да си го слагаш на сърце. — Той замълча за миг. — Ще пратя Паратока, главния ми съветник, заедно с вашите специалисти. Той ще ме представя и ще разговаря с вашия крал за уреждане на тази работа. — Устните му се разтегнаха. — И кой знае? Може като се върне оттам, да ме посъветва да се присъединя към вашата Република.
— Веднага ще предам отговора ти на моите хора — каза Макфарли, отправяйки се към своята църква и подпространствената си радиостанция.
