Устните на Джаланопи се разтвориха в нещо, което при тулабетите минаваше за усмивка.
— Детето ще бъде върнато на истинските си родители още преди големите дъждове.
— Как можеш да си сигурен? Ти вече призна, че не знаеш коя е истинската му майка.
— Нашето общество обича децата, човеко Андрю — отговори Джаланопи. — Когато Кабулаки се върне у дома и разбере, че лъжите на една от жените му са го лишили от сина, ще реши коя е истинската майка и тогава ще върнем детето у дома.
— Искаш да кажеш, че ще изкопчи истината с бой? — с погнуса попита Макфарли.
— Не си ли заслужава боя лъжа като тази?
— Тогава защо не му спести този труд и не го направи ти самият?
— Един крал не може да си цапа ръцете по този начин — отговори Джаланопи и добави: — Освен това аз не съм потърпевша страна.
Тулабетът тъкмо се канеше да свали короната от пера, когато през ниската кафява трева към него се приближи главният му съветник.
— Да?
— Канфоритите искат аудиенция, кралю.
— Пак ли?
— Да, кралю.
— Гладен съм. Кажи им, че ще ги приема, след като се нахраня.
— Да, кралю.
Джаланопи се обърна към Макфарли:
— Ще ми правиш ли компания, човеко Андрю?
— За мене е чест.
Двамата се отправиха към дома на Джаланопи, където една от съпругите му беше приготвила гозба от някакви още шаващи дребни създания, залети със сос от сърцевината на местни плодове и цветя. Макфарли хвърли един поглед към Джаланопи, който натопи езика си в яденето и остави животинките да пропълзят по него, и отмести очи точно преди сътрапезникът му да си прибере езика.
— Сигурно не си гладен — предположи Джаланопи.
Макфарли долови в съскането му презрение, а по потрепването на ноздрите усети, че домакинът му се забавлява. Не беше съвсем сигурен, но допускаше, че е така.
— Може би по-късно ще хапна.
Джаланопи поклати глава:
— А може и да не хапнеш нищо. — Този път Макфарли беше сигурен, че е обект на отвращение и присмех от страна на краля.
— Кажи ми — опита се да смени темата той, — какво искат канфоритите?
— Каквото и друг път.
— А именно?
— Ще ми предложат куп дарове в замяна на правото да копаят из моите хълмове.
— А какво има в твоите хълмове? — поинтересува се Макфарли.
— Различни метали, които ние използваме за украса — отговори Джаланопи. Той изпускаше някаква прозрачна течност, която караше храната нетърпеливо да се катери по езика му, после всичко това отиваше в устата му. — Сигурно мнозина от техните се нуждаят от украшения, защото ни предложиха много повече, отколкото струват металите.
— И какво ти предложиха?
Джаланопи посочи чифт домашни добичета.
— Две хиляди глави дълговрати и петдесет торби сол.
Той поклати глава невярващо, сякаш искаше да каже, че само раса от побъркани може да направи такова щедро предложение заради някакви си гривни и огърлици.
— А казаха ли ти колко метал смятат да добият от твоите хълмове? — попита Макфарли.
Джаланопи вдигна рамене.
— Какво значение има? Те са глупаци.
— Тогава защо още не си сключил договор с тях?
— Защото всеки ден на изчакване увеличава цената. — Той се вгледа безизразно в Макфарли. — Освен това ме предупредиха да си нямам вземане-даване с хората от вашата раса.
— Никак не съм изненадан.
— Те казват, че ядете децата от собствената си порода, че покорявате простодушните народи и изтезавате враговете си.
— А ти вярваш ли им?
— Аз не вярвам, че ядете деца, защото в такъв случай откъде щеше да дойде твоят народ? — изрече Джаланопи замислено. — Колкото до останалите им твърдения, съвсем в реда на нещата е да покорявате онези народи, които са по-слаби от вас, а ако враговете ви искат да ви погубят, защо да не изтезавате някои от тях за назидание на останалите?
— Ние никого не изтезаваме — заяви Макфарли. — И не покоряваме народи, по-слаби от нас. Ние ги защитаваме от раси като канфоритите, които се стремят към завоевания.
— Значи хората не покоряват и не използват другите народи?
— Ако някой — било канфоритите, било хората или някоя друга раса, се опита да използва твоя народ, аз ще направя всичко, което е по силите ми, да им попреча.
— Ти си тук съвсем отскоро, човеко Андрю — забеляза Джаланопи. — Какво сме направили, та да заслужим такава любов към нашия народ и нашата планета?
Макфарли обмисляше отговора си няколко мига.
— Без да ви обиждам, не е толкова от любов към вас, а защото мразя използването на по- простодушните раси, независимо дали от хората или от канфоритите.
— Наистина ли вярваш, че канфоритите искат да покорят тулабетите?
— Най-малкото искат да ви ограбят.
— По какъв начин? — попита Джаланопи.
— Спомняш ли си примера, който самият ти даде днес, като загреба шепа пръст?
— Да.
— Е, добре, металите във вашите хълмове може да не представляват никаква ценност за вас, но за другите светове — и за моя, и за този на канфоритите — те са сред най-големите ценности, които някой може да притежава. А в техния свят, както и в моя, е толкова лесно да се сдобиеш със сол, колкото и с пръст.
— Но във вашия свят няма дълговрати — възрази Джаланопи, — а те ми предложиха толкова, колкото притежавам в момента.
— Те имат оръжия, които на вас могат да ви се сторят направо вълшебни. За тях няма нищо по-лесно от това да идат в някое отдалечено село, да избият жителите му и да се върнат тук с всичките им дълговрати.
— Наистина ли? — Очите на Джаланопи отново се присвиха и ушните му ципи започнаха да пулсират.
— Наистина.
— Кажи ми нещо повече за тези оръжия.
— Това са ужасни оръжия за унищожение и всяко от тях превъзхожда по сила сто воини, въоръжени с копия.
— Ако те наистина съществуват, защо канфоритите просто не си вземат със сила от тулабетите това, което им е нужно?
— Ако във вашия свят или в тази част на галактиката нямаше хора, точно това щяха да направят — както са правили неведнъж в толкова много светове — отговори Макфарли. — Но те знаят, че ако го направят, ние, хората, ще съобщим това на своето правителство и тогава ще им се наложи да водят война — но дали ще я спечелят?
— А твоята раса също ли притежава такива вълшебни оръжия? — попита Джаланопи.
— Да. Само че ние ги използваме само когато нямаме избор.
