Той проповядва любов, а ти проповядваш недоверие.
— Канфоритите не са творение на моя Бог — отвърна Андрю Макфарли. — Те са порочна и двулична раса.
— Те дойдоха от звездите. Вие също дойдохте от звездите.
— И с това приликата се изчерпва.
— Не се бой за нас, човеко Андрю — нехайно подметна тулабетът. — Канфоритите са в кралството на Джаланопи и ще се подчиняват на законите на Джаланопи.
— Съмнявам се.
Джаланопи бръсна с език и прогони някакво насекомо, кацнало върху лицето му. Макфарли отново се зачуди защо тулабетите смятат за лакомство някои насекоми, а други просто за досадни паразити.
— Тогава ще си понесат последствията.
На лицето на Макфарли се изписа съмнение.
— Но сега са ми донесли много подаръци — продължи Джаланопи.
— Опитват се да купят приятелството ти с разни дрънкулки.
— Ти затова ли ми подари шапка?
— Аз искам единствено да живея сред твоя народ и да му открия пътищата Христови.
Джаланопи го наблюдаваше с безизразните си котешки очи, а лицето му беше по-чуждо и непроницаемо от обикновено.
— Губиш си времето, човеко Андрю — изрече той най-сетне.
— Мое си е — губя го.
— От колко време си тук?
— На Каримон ли? От около четири месеца.
— И приел ли е някой от моите хора този твой Христос?
— Още не — призна Макфарли. — Но ще стане.
— Изглеждаш ми доброжелателно настроен и безвреден, човеко Андрю, и нямам нищо против да останеш, но ние няма да приемем твоя Христос. Защо е притрябвало на една раса от воини да се прекланя пред някакво същество от друга раса, което не е способно да се защити и се е оставило да го погубят враговете му?
— Не е толкова просто — въздъхна Макфарли.
— Съвсем просто е — отсече Джаланопи със студена змийска усмивка. Той посочи кръста, който висеше на врата на Макфарли. — Ти даже носиш върху себе си оръдието на неговото унищожение. Как може човек, който се прекланя пред смъртта, да проповядва на същества, които почитат живота?
— Аз не се прекланям пред смъртта — възпротиви се Макфарли, — а пред онова, за което той е умрял.
— Ти изучи нашия език, донесе ни лекарства и ни помогна да се погрижим за нашите старци и немощни, за което сме ти благодарни. Но най-добре пази за себе си книгите, които си донесъл. В тях няма мъдрост за тулабетите.
— В Библията има мъдрост за всяко разумно същество — отговори Макфарли и се отдръпна, за да даде път на двойка дълговрати — местните тревопасни, отглеждани за месо, които минаха край него и почти го закачиха. Той забеляза току-що зарасналите белези по краката им и се запита как ли оцеляват, когато тулабетите всеки месец вкарват в тялото им тънки тръбички и изсмукват костния им мозък. Този продукт заедно с насекомите беше основен елемент в менюто им.
Джаланопи го изгледа. Лицето му все още наподобяваше неразгадаема зелена маска.
— Наистина ли вярваш в това?
— Абсолютно.
— След няколко минути тук ще има съд и аз ще трябва да произнеса присъдите. В единия от случаите става дума за доста отдалечена област. Две жени претендират, че всяка от тях е майка на едно и също дете. Бащата е бил далече, на война с племето рако, и не може да каже коя от двете е истинската майка. Той е много богат и един ден цялото му имущество ще премине в ръцете на потомството му. Логично е да се предположи, че синът ще тачи собствената си майка повече от другата жена, ето защо и двете претендират, че са му дали живот. — Той направи пауза. — Та на какво мнение е по този въпрос твоята Библия?
Макфарли се усмихна.
— Както ти казах, в Библията има достатъчно мъдрост за всяка една раса.
Той изтри потта от челото си, махна с ръка да прогони някакво прелитащо насекомо, като едва не обърса изненадващо бързия език на Джаланопи, и продължи:
— Някога, много отдавна, имало един цар на име Соломон, който бил прочут надлъж и шир с мъдростта си. И ето, при него веднъж дошли две жени и всяка от тях твърдяла, че е майка на едно и също дете.
— Наистина ли? — учуди се Джаланопи. Очите му бяха присвити, а ушните му ципи пулсираха — признак за внезапен интерес.
— Наистина. Той разпитал и двете жени, но всяка държала на своето.
— Както ще стане днес.
— Накрая той заявил, че не може да определи коя е истинската майка и че единственото справедливо решение е да разделят бебето на две половини и да дадат по една половинка на всяка от жените.
Джаланопи изпусна високо протяжно съскане, което Макфарли определи като израз на презрение.
— Този цар не е бил никакъв мъдрец! — заяви той най-накрая.
— Изслушай ме докрай — настоя Макфарли. — Когато обявил решението си, една от жените излязла напред и казала, че не може да позволи да бъде погубено невинно дете и че се отказва от претенциите си за майчинство. Тогава Соломон веднага разбрал, че тя е майката, защото никоя майка не би позволила детето є да бъде съсечено.
— Твоят Соломон е бил глупак, човеко Андрю.
— Защо?
— Знаеш ли какво ще стане, ако аз отсъдя подобно нещо?
— Очаквам да чуя.
— Никоя от жените няма да каже дума, и тогава детето ще трябва да бъде разсечено на две, защото кралската дума, изречена пред цялото племе, никога не се връща назад.
— Но истинската майка със сигурност ще се възпротиви.
— Наказанието за онези, които оспорват моите решения, е смърт. Наистина ли мислиш, че ще протестират?
— Опитай — настоя Макфарли. — Ще видиш, че не си прав.
— А ако съм прав? Ти ще убиеш ли детето?
— Не.
Джаланопи отново изсъска.
— Виждаш ли, човеко Андрю? Предлагаш ни съвета на своя бог, но не си готов да понесеш отговорността за последствията, ако се окаже, че си сбъркал.
— А ти как ще решиш проблема? — попита Макфарли.
— Би било глупаво да вземам решения, преди да съм изслушал и двете жени, не мислиш ли?
— Да — съгласи се Макфарли. — Наистина е така.
— Ти си честен и справедлив, човеко Андрю. Много малко създания от която и да било раса са готови да признаят грешките си.
— Аз може и да греша. Никога не съм претендирал, че съм непогрешим. Но моята религия не греши.
— Хубаво е, че мислиш така — продължи Джаланопи. — Това е въпрос на вяра. Аз не бих могъл да те разколебая в преклонението ти пред твоите богове, както и ти не можеш да разклатиш вярата ми в моите.
— Бог — поправи го Макфарли. — Аз имам един Бог.
— Той сигурно се чувства доста претоварен понякога.
— И все пак продължава да съществува.
— Достойно за възхищение. А сега е време да си сложа официалната корона и да започна
