погледа на Ръсел. — Искам да кажа: браво на тебе. Знаех си, че ще се справиш.
— Не беше лесно. С всичките тия големи тържества…
— Тържества ли? Какви тържества?
— По случай завръщането на Хитлер. Сигурно е пристигнал с флюгелрада. Материализирал се преди час в Берлин. Има огромни митинги и заря. Гледах ги по телевизията в един магазин.
Джули изглеждаше точно толкова объркана, колкото Ръсел се надяваше, че ще изглежда.
— Не може така — прошепна тя. — Той трябва да пристигне чак утре.
— Моля? Не те чух.
— Нищо, нищо. Дай ми програматора.
— Предполага се, че трябва да направим това пред магазина за електроуреди — във филма е така.
— Е, това тук не е филмът. Дай ми програматора.
Ръсел извади програматора от джоба си. Джули бръкна в една чанта и извади кутията.
— Дай ми сега да го сложа тук. — Ръсел взе кутията от ръцете й. — Мога да го опаковам по начина, по който си спомням, че беше опакован, когато го развих. Ако знаеш за какво ти говоря.
— Знам, но моля те, побързай.
Ръсел се извърна и взе да се пипка с програматора.
— Готов ли си? Хайде, дай ми го.
Ръсел се обърна и поднесе на Джули спретнат пакет.
— Ето — рече той. — Готово.
— Ами коланът за придвижване във времето?
— Да, разбира се. — Той извади от джоба на куртката си единия колан. Джули го закопча на тънкото си кръстче.
— Как работи? — попита тя.
— Нагласил съм времето и координатите. Знаеш какво да правиш — трябва да отидеш на същата дата и час. Аз ще бъда в „Маймуната на Тот“ с Морган. Дай ми програматора и остави останалото на мен.
Джули погледна Ръсел и за един ужасен миг на него му се стори, че тя ще зададе очевидния въпрос: защо правиш това? Той бе успял да измисли някакъв изобретателен отговор. Но не му се наложи да го употреби.
— А ти какво ще правиш? — попита Джули.
— Не мога да си тръгна. Хванат съм тук в капан. Но Той е тук — Хитлер. Може би ще мога да създам нелегално съпротивително движение или нещо такова.
— Никакъв шанс — прошепна Джули.
— Извинявай, това не го чух.
— Казах: надявам се да имаш шанс.
— Благодаря ти. — Ръсел си спомни, че във филма следваха страстни целувки и размяна на любовни клетви. И издаде напред устни да го мляснат.
Но не го мляснаха.
— Добре — каза Джули. — Тръгвам.
Натисна копчето на токата си.
И изчезна.
Ръсел стоеше сам-самичък, килнал глава настрани, и се ослушваше. Според онова, което беше видял във филма и после в „Маймуната на Тот“, огромните дрънчащи железарии с ужасяващите оръдия сега трябваше да се появят в кадър и да погнат Джули през времето.
Но ги нямаше, нали така?
— Не — досети се Ръсел. — Няма да я погнат. Защото това е бил само поредният номер, вероятно осъществен с апаратурата на „Киберзвезди“, за да се доверя на Джули и да я закрилям още от първия миг. Леле-леле, за какъв бунак са ме взели! Но както и да е. — Ръсел бръкна в другия си джоб и извади оттам един пакет. Беше идентичен по форма и размери с онзи, който Джули бе отнесла в миналото.
Ръсел ги бе разменил.
Той се ухили и извади програматора. Джули щеше да даде пакета на Ръсел от миналото в „Маймуната на Тот“, но този път, когато той го отвореше, програматорът нямаше да е вътре. Вътре щеше да има хубав, пресен сандвич със шунка. В края на краищата нали когато отвори пакета в „Ръцете на зидаря“, Ръсел ядеше оня гаден баят сандвич с шунка?
— Така си беше. — Той се ухили. — Ах, ти, Ръсел, каква си ми хитра лисица! Успя да ги прецакаш. Няма програматор — няма филм, прецака ги гаднярите. — Пусна програматора на мраморните плочи и стовари петата си отгоре му.
Ей на това му се викаше добре свършена работта.
Ръсел стоеше на стъпалата на търговския център с лукава усмивчица на лицето. Беше успял — наистина. Беше спрял снимането на филма и светът нямаше да се промени. Погледна нагоре към монолитното здание — скоро всичко това щеше да изчезне. След колко време? Нищо не подсказваше на Ръсел след колко. Но знаеше, че ще стане така — знаеше си.
А сега какво да прави?
Още една бира в „Летящият лебед“? Изкушаващо.
Да се върне веднага в миналото? Все още му предстоеше да се пребори с най-голямото зло. С онова гадно червено насекомо в мазето на Фъджпакър. Но и с него щеше да се справи. Беше убеден, че ще се справи.
— Не — рече си той. — Най-добре да хвърля един последен поглед наоколо, докато съм тук. Има едно нещо, което бих искал да видя. Нещо, което безкрайно много ще ми помогне.
Ръсел влезе отново в търговския център и тръгна по алеята към магазина за електроуреди. Погледна през витрината — киберзвездите стояха и се правеха, че си приказват, децата си играеха с холографските машини.
Влезе в магазина.
Момчето зад щанда му се усмихна за добре дошъл.
Ръсел му върна усмивката.
— С какво мога да ви бъда полезен, гражданино? — попита момъкът.
— Бих желал да придобия копие от един стар филм — заяви Ръсел. — Всъщност ако ви се намира, бих искал да погледам известна част от него. Само няколко минути. Финала.
— Убеден съм, че това може да се уреди, сър. Как се казва този филм?
— „Нострадамус ми изяде хамстера“.
— О, сър, сър — момъкът закърши ръце, очевидно страшно зарадван.
— Един от любимите ви филми ли? — предположи Ръсел.
— Най-любимият ми филм. Любимият филм на всекиго.
— Наистина ли? — рече Ръсел. Няма да продължи твърде дълго, помисли си той. — Значи имате копия?
— Вероятно към стотина.
— Толкова е популярен, а?
— Ама вие къде сте бил, сър — на луната ли? Най-големият блокбастър в историята на киното. Изпреварил е с години времето си, нали разбирате. Филм на Ърнест Фъджпакър, в главните роли…
— Кой ли не — прекъсна го Ръсел.
— Но не и кой да е, сър.
— Продължавай — подкани го Ръсел.
— В главната роля Джули Хитлер, сър. Съпругата на фюрера.
Това наистина свари Ръсел малко неподготвен, но той вероятно всъщност го беше очаквал.
— Може ли да погледам? Само финала?
— Разбира се, сър, разбира се. О, толкова съм развълнуван.
— Мислех, че сте го гледал.
— Да, сър, но да я види човек, да я види…
