— Хич не ми пука — обади се господин Фъджпакър. — Давайте да приключваме.
— Не, това наистина трябва да го видите, хайде, елате до прозореца.
— Не ме интересува.
— Интересува ви и още как. Елате. Боби Бой, ела и ти, и ти, Джули — елате всички.
— Уф, добре де! — господин Фъджпакър се надигна с мъка от стола и закуцука към прозореца. Боби Бой също се включи в куцукането. Джули не закуцука — тя един вид се втурна като вихър.
— Вижте ги онези — посочи господин Нелус. — Според вас какво правят?
Много етажи по-надолу по паркинга щъкаха мънички фигурки и хвърляха разни неща на купчина.
— Просто строители — обади се господин Фъджпакър. — Хайде, стига сме губили време.
— Според мен не са строители — отбеляза господин Нелус. — Без съмнение мъкнат кутии с филмова лента.
Очите на господин Фъджпакър изскочиха иззад дебелите стъкла на очилата.
— Кутии с филмова лента ли?! — изхъхри той. — Това е моят филм — те отварят кутиите! Осветяват негативите!
— Мили Боже! — обади се господин Нелус. — Май точно това правят, а?
— Изсипват ги на купчината — господин Фъджпакър се залюшка насам-натам. — Те го унищожават!
— Хей, вижте го оня — посочи господин Нелус. — Като го гледам, помъкнал е апаратурата за киберзвезди. Ама нали няма да…? О, Господи, и нея хвърли там.
— Не! — изграчи господин Фъджпакър.
— А тези там кои са? — посочи отново господин Нелус. — Тези в защитните костюми. Това, дето го мъкнат, огнехвъргачки ли са?
Господин Фъджпакър гризеше пръсти.
— Боби Бой, направи нещо. Направи нещо!
— Че какво мога да направя? — Боби Бой също си имаше пръсти за гризане. — Виж сега пък какво правят.
— Това да не е бензин? — попита господин Нелус. — Без съмнение е точно това. Поливат купчината с него.
Господин Фъджпакър ахна и се разтрепера.
— Палят я!
Отдолу се чу приглушен залп, после блесна пламък и се надигна гъбовиден облак от мазен черен дим.
— Леле-мале, леле-мале, леле-мале — възкликна господин Нелус, докато се връщаше към креслото. — Ей на това му се вика провален бизнес! — Той огледа купчините договори на масата пред себе си и после с един-единствен замах ги запрати всичките в кошчето за боклук, поставено там точно с тази цел.
Ърнест Фъджпакър се строполи на колене. Боби Бой стоеше, стиснал юмруци. Лицето на Джули имаше съкрушен израз, очите й се пълнеха със сълзи.
— Защо? — изхъхри господин Фъджпакър. — Защо? Кой го направи? Кой?
— Аз го направих — акцентът на господин Ерик Нелус изведнъж бе изчезнал. — Аз бях.
— Ти?! Но защо? Всички тези пари. Всичко. Всичко е изгубено. Бъдещето е загубено, о, бъдещето, бъдещето.
— Аз го направих — обясни Ерик Нелус, — защото името ми всъщност не е Ерик Нелус. Можете ли да се досетите кой съм всъщност?
— Ти си един побъркан старец — кресна Боби Бой — и ще ти откъсна главата.
Боби Бой се метна през масата, но Ерик Нелус, който очевидно не беше Ерик Нелус, го улови сръчно за лявата китка, прекърши я и го метна долу на дебелия килим.
— Винаги мога да те пребия — рече не-Ерик Нелус. — Във вечерното училище тренирах жиу-жицу, спомняш ли си?
Боби Бой стисна осакатената си китка.
— Ръсел? — ахна той. — Ти ли си?
— Да, аз съм. — Ръсел седна отново в голямото си червено председателско кресло.
— Но как? Стар ли си наистина, или това е грим? Копеле гадно!
— Не е грим. — Ръсел отпи от шампанското. — Стар съм си. Над шейсет и петгодишен съм. Жертвах живота си заради този ден. Заради този миг. Моето време. Жертвах моето време.
— Но как?
— Аз знам как — обади се Джули. — Върнал се е от бъдещето с колан на времето и е отишъл в миналото.
— Правилно — потвърди Ръсел. — Пътуването беше еднопосочно. Вие винаги се движехте на една крачка пред мен. Тъкмо това ми подсказа идеята. Аз щях да ви изпреваря с една крачка. Върнах се в 1955 г. и се хванах на работа във филмовата индустрия. Просто момче за всичко — но работих много здраво. Познавате ме, господин Фъджпакър, аз работя здраво и като ми дадат работа за вършене, я върша. Издигнах се с работа. Е, знаех си в кои филми да инвестирам, нали? Но си беше здраво бачкане. С годините обаче силата ми нарастваше. Имах една-единствена амбиция, нали ме разбирате — да съм най-отгоре. Да стана най-големият и най-влиятелният независим филмов продуцент и разпространител в света. Онзи, на когото ще трябва да предоставите филма си. И вие го предоставихте. А сега всичко свърши. Филмът е унищожен, апаратурата за киберзвезди е унищожена. Свършено е. Край.
— Не! — изстена господин Фъджпакър. — Не може така, просто не може.
— Може и точно така стана. Съгласен съм, че би могло да е много по-вълнуващо. Експлозии, преследване по покривите, преследване във времето, ако щете. Патлаци, насилие — всичко онова, дето толкова много го обичате във филмите си. Животът обаче не е такъв, нали? Знам, че животът е по-скучен от изкуството, но в заседателната зала има повече сила, отколкото на бойното поле. Всичко свърши. Край.
— Не! — господин Фъджпакър вдигна разтреперан юмрук. — С мен не е свършено. С Него не е свършено.
— Боя се, че пак грешите — обади се Ръсел. — С Него е свършено. Сега, докато ние говорим, Го довършват.
— Не! Това е невъзможно.
— През петдесетте основах и едно малко бюро — обясни Ръсел. — Отдел 23. За разследване на паранормални явления. Данните идваха от полицейски участъци в цялата страна. Нарекох се Капитана и разследвах един-два много странни случая в района на Брентфорд. Вълна от престъпления, причинена от човек, който накрая изобщо не се оказа човек, а просто една торба запасни части. Делата на онова нещо във вашето мазе. Държах го под близко наблюдение и научих всичко за Него и Неговите слабости.
— Той няма слабости. Само…
— Само проблем с времето — продължи Ръсел. — Той изживява времето наопаки, нали? Роден е в бъдещето и ще умре в миналото. Задържа този процес, като всмуква времето на други хора. Може го. Краде им времето. И за гласа му знам. Неговият глас, който е много гласове. Гласът, притежаващ силата да хипнотизира и да контролира, гласът, който щяхте да наложите върху фонограмата на филма, така че всеки, щом го чуе, да попадне под властта му.
— Той ще те вземе — изграчи господин Фъджпакър. — Ще вземе времето ти.
— Не — отрече Ръсел. — Специален отряд от мои служители вече е в „Емпориум“. Облечени са в защитни отражателни костюми. И със слушалки, които излъчват „бял шум“. Вашата твар не може да им упражни никакво влияние. Коланът на времето е у тях. Нагласил съм го точно за годината на смъртта му, както излиза. Чудя се колко ли отдавна е това? Преди милион години? Милиард? Ще му сложат коланчето и ще натиснат копченцето.
Докато Ръсел говореше, интеркомът измърка. Ръсел прошепна нещо и му прошепнаха нещо в отговор.
— Готово — рече той. — Край, свърши.
Джули се свлече на един стол и се взря през масата в стареца отсреща си.
— Наистина ни скрои страхотен номер, а, Ръсел? Наистина ни прецака отвсякъде.
— Струваше ми живота. Имам хронично заболяване на сърцето. Останали са ми само месеци живот,
