може би само седмици. Но се държах, защото знаех, че ще дойде този ден. Сега с мен е свършено, но спрях вас.
— О, не, не си — заяви Джули. — Забрави нещо.
— Какво? — попита Ръсел.
— Моят колан на времето си е още у мен. Ще се върна вчера и ще откажа тази среща.
— Не — рече Ръсел. — Няма да направиш такова нещо!
— О, ще го направя и още как. — Джули разтвори жакета си. Беше с колана. Тя нагласи малката му шайба.
— Не! — примоли се Ръсел. — Недей!
— Ще се видим с тебе вчера. Само дето ти няма да видиш днешния ден. Ще те застрелям, докато пресичаш улицата. Мъртъв си, Ръсел. Сбогом и хич не се радвам, че те познавах.
И с тези думи тя натисна копчето на колана си и се изгуби в миг.
— Ха-ха! — засмя се Боби Бой от пода. — Мъртъв си, Ръсел. Ха-ха-ха.
Ръсел се усмихна.
— Не се чувствам особено мъртъв — рече той.
— Но тя ще те застреля вчера.
— Не помня да са ме застреляли вчера.
— Какво?
— Ти да не смяташ наистина, че ще оставя такъв свободен край да се мотляви, а?
— Какво?!
— Боя се, че вчера направих нещо — обясни Ръсел. — Промъкнах се в стаята на Джули и малко попрепрограмирах колана й. Според мен сега тя се намира много далеч оттук. В началната точка.
— Копеле гадно! — изхриптя Фъджпакър. — Това беше жена ми!
— Мацката на фюрера — поправи го Ръсел. — Тя те измами. Измами всички.
— А, да. — Ърнест Фъджпакър се надигна. — Фюрерът, фюрерът.
— А, да, фюрерът. — Ръсел погледна златния „Ролекс“ на китката си. — Според мен точно сега на западния хоризонт… Само погледни небето.
Ърнест Фъджпакър се обърна и в същия миг ярка светкавица, почти като фойерверк посред бял ден, освети небето на запад и се стопи в синевата.
Ърнест Фъджпакър изстена.
— Бомба на борда на флюгелрада — обясни Ръсел. — Само да не беше цъфвал толкова начесто от бъдещето да си пиете двамата. Все пак този път поне си отиде с трясък, а не с хленч.
— Какво искаш да кажеш?
— Видях какво си сторил с него в бъдещето — отвърна Ръсел. — Ти какво направи — принесе го в жертва на оная твоя времеядна твар?
— Щях да го направя след две-три години заради онова, което направи той. Задето ми отне прекрасната жена.
— Е, няма го вече — заяви Ръсел. — Завинаги. И това според мен е краят, господа. Боя се, че вълненията ми дойдоха малко множко. Ще ми се наложи да полегна. Мога да повикам парамедик, ако искаш, Боби Бой.
— Не, благодаря — кльощавият се изправи колебливо на крака.
— А вие най-добре се върнете в „Емпориум“, господин Фъджпакър — посъветва го Ръсел. — Чака ви много работа.
— Така ли?
— Ще продуцирам филм — обясни Ръсел. — Последният ми филм. Но декорите искам да наема от „Емпориум“. Много декори. Всички декори. Ще спечелите достатъчно за щастливи старини, господин Фъджпакър. От това не бих ви лишил.
Господин Фъджпакър въздъхна.
— Добро сърце имаш ти, Ръсел. Винаги си имал добро сърце.
— Тъжно е, но в момента хич не е добро — отвърна Ръсел. — Ала ще си получите парите за пенсията. Аз ще се погрижа за това.
Господин Фъджпакър се повлече към асансьора, придружен от нацупения Боби Бой, после се обърна.
— Кажи ми, Ръсел — рече той, — за какво ще се разказва в твоя филм?
— Ще бъде автобиографичен филм и ще се казва „Нострадамус ми изяде хамстера“.
22
— И? — попита Пули.
— И к’во? — на свой ред попита Омали.
— И какво става по-нататък, предполагам?
— Е, по-нататък не става нищо. Това е краят.
— О — Пули отпи от бирата си. — Значи това е. И нищо повече.
— Нищо повече. — Омали се присъедини към Джим и също отпи от своята бира. — Но всъщност не е било само това, нали? Искам да кажа, Ръсел е жертвал целия си живот заради този един-единствен миг. Много благородно, откъдето и да го погледнеш.
Джим кимна замислено.
— Ние нямаше да го направим по този начин. Ако го правехме ние, щеше да има експлозии и тълпи разбягали се хора.
— Но не го направихме ние, нали?
Джим поклати глава със същата степен на замисленост.
— Не. За това си прав.
— Щом часът удари, идва и човекът — Омали вдигна чашата си в чест на своя другар.
Джим на свой ред вдигна своята и двамата отпиха големи почтителни глътки.
— Но според теб какво е станало с Ръсел? — попита Пули.
Омали вдигна рамене.
— Кой да ти каже? Може би вече е мъртъв. А може би цялата история тепърва ще се случва. В края на краищата никога не съм гледал неговия филм, нали така?
— Не си — отвърна Джим. — И нека да посрещнем този факт лице в лице — всъщност никога не сме се срещали с този човек. Не сме се разпадали на атоми по Коледа и не сме били изпращани в бъдещето. „Лебедът“ си е тук и ние сме още в него.
— Това те кара да се замислиш — рече Джон Омали.
— Без съмнение — съгласи се Джим Пули. — И освен това те кара да се чудиш.
— Някои твърдят, че той е още жив. И всъщност… — и тук Омали махна към стария Пит, който си стоеше на бара и си пийваше ром, а кучето му Чипс опитваше от онова, което му бе сипал Невил. — Някои разправят, че старият Пит всъщност е Ръсел.
— Я зарежи! — Джим се закашля в халбата си. — Не и тоя кисел дърт досадник.
— Чух те — обади се Пит.
„И аз“ — помисли си Чипс, но каза само „бау“.
— Други — Омали придърпа Джим на един пръст разстояние — други разправят, че трябвало да отидеш във „Фъджпакърс емпориум“ и да откриеш тайната врата, да слезеш по стъпалата и да влезеш в котелното — там ще откриеш малък ъгъл, преграден със завеса. И ако ти стиска, можеш да дръпнеш завесата. И там, там на стол, подобен на трон, ще видиш Ръсел. Все още млад — седи там, втренчен завинаги в пространството. Нали разбираш, някои разправят, че той изобщо никога не е бил действителна личност, а просто конструкт. Малко от тебе, малко от мене. Малко от всеки, когото го е грижа за това градче, призован по вълшебен начин за живот, когато се е появила нуждата от него. Дойде ли часът, идва и човекът. И може би… — Джон млъкна.
— Може би какво? — попита Джим.
— Може би ако се приближиш съвсем до него и долепиш ухо до устните му, ще чуеш тихия гласец.
