крехки са някои части. Кръвта на Реймънд съвсем се смрази в жилите. Той научи, че венерианската лира е равна на един милион пенса, но не можа да разбере каква е стойността на един пенс на Венера. А и не го беше грижа.
Интересуваше го само как би могъл да се измъкне цял и невредим от тази зловеща планета. За предпочитане беше това да стане, преди да му напъхат лютата чушка в задника.
— Той е ваш, сър. — Реймънд погледна още веднъж през пролуките между пръстите си. Пазарлъкът беше приключил. Проклетото семейство Трътльови го купи с намаление за 4 лири и 99.999 пенса.
— Носачът ще откара сферата до колата ви — каза ухилен до уши господин Хамелеон. — Бъдете внимателни с нея. Както знаете, отвътре сферите практически са неразрушими, но един по-силен удар отвън може да ги разбие на парчета. Сложете си ръкавици, за да не се порежете.
— Мога ли да отрежа топките на Джордж? — попита скъпата дъщеричка.
— Разбира се, мила — каза всеотдайният татко. — Но ги сложи на скарата да се опекат заедно с Джордж. Няма да са много вкусни, ако са сурови.
—
4
Саймън се събуди рано и взе още един душ. Предишната вечер застава два пъти под душа, ала отвратителната смрад на летящата морска звезда се беше впила в него като плесенясал тесен клин.
Но по някакъв странен начин тази миризма му действаше успокоително. Беше сигурен, че ако не беше тя, твърде лесно щеше да се убеди, че това, което се беше случило с Реймънд, не е нищо друго освен творение на развинтената му фантазия.
Саймън си спомни една статия, която беше чел веднъж, докато чакаше в приемната на зъболекаря. Беше част от самоделно печатан памфлет, публикуван от организация, чието загадъчно наименование бе съставено от буквите З. В. Я. Р. Та там се разказваше как човешкият мозък има склонността да отхвърля необикновените неща. Като например срещата с някой призрак. Бил сте трезвен като краставичка, когато ви се е изправил пред очите, и сте абсолютно сигурен, че сте го видял. На следващия ден обаче споменът ви започва да избледнява и за много кратко време се убеждавате, че никога всъщност не сте го виждал.
В статията малко мъгляво се намекваше, че хората са подложени на някакви странични въздействия, които нямат нищо общо с мозъка. Допускаше се, че те могат да идват от самия преждеспоменат призрак, от НЛО или от нещо друго. Всичко било част от някаква зловеща психична димна завеса, която трябвало да попречи на човечеството да научи някаква ужасна истина.
Саймън беше много заинтригуван от статията, но не можа да я прочете до края, защото го извикаха в кабинета, за да му поставят нови коронки. При следващото му посещение при зъболекаря памфлетът вече не беше там.
Може би просто си беше въобразил, че го е виждал.
Но беше сигурен, че Абдула не беше плод на въображението му.
Докато търкаше за кой ли път зъбите си, Саймън се замисли какво ли прави сега Реймънд.
— Сигурно яде и пие в някой царски палат на Венера — избоботи той през пяната в устата си. — Късметлийско копеле.
След като приключи с миенето и поля обилно с афтършейв и най-интимните си части, той вече беше готов да посрещне новия ден.
Тъй като Саймън си беше Саймън, предишната вечер не се бе оказала пълна катастрофа за него. След като се измъкна от „Веселите градинари“, късметът го срещна със съдържателката на кръчмата „Разветия байрак“, която се опитваше да си отпуши синусите с бягане по късна доба. Съпругът й Кийт (или може би Тревор) беше заминал за град Пендж на конференция, посветена на храната, предлагана в баровете. Саймън беше поканен на късно кампари със сода. Това доведе — както се беше надявал — до няколко часа интензивна креватна гимнастика, чиято кулминация беше едно устно споразумение да се грижи през цялото лято за висящите кошници с цветя в кръчмата.
Интересно е да се отбележи, че когато синусите на съдържателката най-после се отпушиха, а мъжът й се върна от конференцията, и двамата бяха еднакво озадачени от силната миризма на риба, която идваше от бара, пълзеше нагоре по стълбището и изпълваше съпружеската спалня.
През цялата седмица Саймън трябваше да коси. Благодарение на много години упорит труд и на някак необяснимото, но твърде удобно банкрутиране на другите градинарски фирми господин Хилсейвайс беше успял да си създаде многобройна клиентела. Тъй като беше единственият му помощник, Саймън никога не оставаше без работа.
Днес трябваше да вземе косачката Голямата Алън и да окоси ливадата под птицефермата на Дългия Боб. Саймън беше много привързан към Голямата Алън. Тя беше обемисто и мощно изобретение на агротехниката от 50-те години — цялата лъскава и зелена. Колелата й бяха солидни и масивни, снабдени с гуми от старомодна състезателна кола, а отпред беше монтирана огромната косачка.
Веднъж пусната в действие, тя опоскваше безмилостно всичко наоколо. Само нещо по-яко от бетонен стълб можеше да й се опре.
Саймън изкачи на заден ход пикапа марка „Транзит“ до портата на ливадата и изключи мотора. Разтвори вратите, спусна задния капак, постави под необходимия ъгъл две широки дъски и внимателно изтъркаля по тях Голямата Алън до земята.
Беше благоуханен ден. Слънцето грееше с пълна сила, птиците си разменяха клюки, а нарцисите бяха вирнали високо глави. Всички зайчета, които предишната нощ се бяха оказали извън обсега на действие на Дик и кучето му, сега подскачаха наоколо така, както само зайците могат да подскачат.
Направо райска картинка.
Саймън се вслушваше в бръмченето на карбуратора, предхождащо дръпването на стартера, когато до ушите му достигна далечно биене на барабан.
— Хей — рече той, както можеше да се очаква. — Това пък какво е?
Съставът „Римска свещ“ понякога репетираше в хамбара на Дългия Боб. Но това сега не ти беше думкането, съпътстващо песни като „Разбий гадните машини“. Беше онзи барабанен ритъм, който човек по правило свързва с армията. Онзи тип биене на барабани, под чиито звуци наетите за пушечно месо селяци прекрачват в зиналата паст на смъртта. Не беше никак подходящо за ден като този.
Саймън се огледа неспокойно наляво и надясно, избърса омаслените си пръсти с парцала, който беше донесъл за тази цел, и за пореден път се зае да се промъква. Този път обаче приложи техниката на ниското промъкване, като приведен правеше прибежки от дърво на дърво, без да забравя да заляга зад естествените си прикрития. Прокрадваше се, припълзяваше и се движеше предпазливо по събуждащ подозрение начин (което е точното значение на думата „промъквам се“).
Той изпълзя по насипа, който отбелязваше долната граница на фермата на Дългия Боб, и надникна през високата трева, която го бяха пратили да окоси. Онова, което видя, го озадачи.
Дългият Боб се беше изтъпанил насред двора на фермата си. Беше хубав, типичен двор на ферма. Имаше си всичко, което един типичен двор на ферма трябваше да има: трактор без колела, две разнебитени коли на неопределена възраст, много листове нагъната ламарина, хубавичко покрити с ръжда, и безброй найлонови чували от изкуствени торове.
И пилета.
Дългият Боб беше застанал сред пилетата си, както би се очаквало от един притежател на птицеферма. Така че не това озадачи Саймън. Озадачиха го одеждите на Дългия Боб.
Последният се беше намъкнал в танкистки гащеризон с цип отпред, на който беше пришил чифт саморъчно стъкмени еполети, направени от жълти капачки за бутилки от мляко и лъскави коледни гирлянди. Върху овалната му кратуна се мъдреше стара тенекиена каска. А на нея бяха залепени чифт крилца.
Дългучът думкаше по малък тенекиен барабан.
Саймън го загледа как бие барабана. Ако странният външен вид на фермера беше достатъчен, за да предизвика изумление, то какво да кажем за поведението на пилетата му?
Какво наистина?
Саймън разбираше от пилета. Не можеш да живееш на село и да не разбираш от пилета. Пилците и
