случай да влезе в кулата — и той се съгласил на драго сърце.
Стаята на момата приличала на пещера. Един висок прозорец на потона пущал слаба светлина, а около него висели на гроздове планински кристали, които блестели, като сребро. В тъмните кътове се чувало, че някой диша тежко, но князът не можел да види от начало нищо.
Чак когато посвикнал с тъмнината, забелязал, че стените на стаята са от къдрави варовити скали и от тях тече бистра вода. По ъглите имало накачени на едри китки много горски цветя, треви, листа и корени, от които дъщерята на магьосника варяла лекове. Там имало билки за обич и омраза, за люта болест и смърт, за беда и зла среща, за злополука и щастие, за лошо око и лека ръка.
По каменливия под на пещерата пълзели зелени и пепеляви змии. Иззад скалите надзъртали големи гущери — с очи като огледала. Кукумявки и бухали с кървави очи хвърчали из тъмните ъгли, а по висулките на потона се били обесили надолу с главите едри кафяви прилепи.
Върху плоските камъни, наредени като полици, имало натрупани много стъклени и глинени гърнета, чаши, кърчази и кюпчета с всякакви лекове. А срещу самата врата, в дъното на една широка вдлъбнатина в скалата, имало голямо огнище. Две червеновласи маймуни се плезели край него една на друга и пазели огъня да не изгасне; току притуряли в огнището дърва.
Магьосницата поканила княза да седне на едно столче и, като видела, че той разглежда уплашено стаята, рекла му:
— Тия животни са кротки. Те не правят никому зло, ако ги не закачаш; не бой се — те обичат добрите люде.
На княза се видяла омразна пещерата и му се не искало да остане, но пък и не желаел да оскърби момата, като си отиде веднага.
Той седнал. При нозете му допълзяла една голяма змия и го загледала в очите, сякаш иска да се хвърли върху него. Момъкът подскочил уплашено.
Магьосницата се засмяла, погледнала змията, па й рекла: „Хайде върви си, отдето си дошла!“ Змията веднага се изгубила.
Сетне момата се обърнала към княза и му казала:
— Като че не ти допада моето жилище. Наистина, то не е светло, като двореца, но в него човек може да намери всичко, каквото му потрябва. Искаш ли да се увериш?
5. За чудесата в пещерата на магьосницата
Като рекла това, момата плеснала с ръце и отведнъж всред пещерата се изправил един мъж, който се явил — кой знае, от къде.
Той бил космат, като маймуна, с големи челюсти. Ушите му били толкова дълги, че се прегъвали и висели надолу, пред раменете му. Нозете му били пък дебели и къси, сякаш нозе на слон. Той имал само едно око — голямо, насред челото. То светело толкова много, че от него излизали искри. Накрай гръбнака си тоя черен мъж имал опашка, а на нея — златно звънче.
Като го видял, князът се уплашил. Не че бил страхлив, но никак не очаквал — момата да плесне с ръце; а още по-малко пък се надявал — току изневиделица да изскочи такъв черен и опашат човек, със звънче на опашката.
Косматият мъж дори не се и обърнал към княза. Той погледнал дъщерята на магьосницата, поклонил и се и я запитал, какво ще му заповяда.
— Донеси ни да ядем! — рекла тя.
Черният слуга изчезнал и се върнал малко след това, та донесъл голяма златна табла с всякакви гозби и плодове; той я сложил пред момата и отново се изгубил.
По всичко си личало, че магьосницата е доволна, като гледа, как князът се учудва и на слугата, и на таблата, и на ястията.
Додето закусвали, тя разпитала момъка за много неща. От дума на дума, заговорили за чумата. Князът казал, че много му се иска да види чумата, за която приказват всички в двореца.
— Ями ако я видиш, да не би да се уплашиш? — попитала го момата.
— Не знам, — отговорил той. — Може и да се уплаша; казват, че била много страшна. Но нали — ако имам муска, каквато носят двамата слуги, — тя няма да ми направи нищо? Не можеш ли ти да ми направиш такава муска? Аз мислех да помоля баща ти, но ми се не вярва да се съгласи…
— Нему ти не трябва да казваш нищо, — казала магьосницата. — Той няма да ти даде и да издумаш дори каквото си намислил. Аз ще свърша тая работа; ще направя да отидеш при чумата и да я видиш, без да ти направи нещо.
— Моля ти се, направи това! — рекъл радостно князът. — Ще ти бъда много благодарен. И никому нищо няма да казвам.
— Добре, — казала магьосницата, — но и ти трябва да ми направиш една малка — много малка — услуга.
— На драго сърце, — рекъл князът. — Още сега ще я направя. Какво е то?
— То е дребна работа, — отвърнала момата. — Когато оздравее баща ми, ще го запиташ, знае ли нещо за дяволския бръмбар.
— Какъв е тоя бръмбар?
— Той се познава по това, че на гърба му има изобразена глава с два рога, а на корема — корона със седем върха. Едър е, крилата му са жълти и блестят, като злато. Целият е нашарен с всякакви украшения — по шарките си прилича на пеперуда. Кротък е, не хапе, не е отровен. Ако искаш да знаеш, мене ми трябва за лек. Ще го изсуша, ще го скълцам и ще направя цяр за някой болести. Баща ми трябва да го знае къде е; той знае всичко, що има по земята.
6. За короната на масата
Като чул тия думи, князът си премислил, не е ли добре — да отиде и донесе веднага бръмбара; той разбрал, че момата приказва за същия бръмбар, що бил хванал той предната вечер.
Но любопитството го карало да узнае най-напред подробно, защо може да е потребен тоя бръмбар на магьосницата.
— Съгласен съм, — рекъл той на момата. — Но аз бих искал да узная, какъв цяр ще направиш от бръмбара. Какви болести ще лекуваш с него?
При тоя въпрос девойката се смутила.
— Не бива да ме питаш за това, — рекла тя. — Колкото ти казах, стига. Не бива и на баща ми да казваш, че аз те пращам да го питаш; не искам той да знае нищо.
Князът си отишъл в двореца.
Той разбрал, че бръмбарът, що е уловил случайно, не ще да е обикновено насекомо, затова решил да го не показва никому, докле не узнае нещо повече за него. Разбира се, той се надявал да узнае всичко това от стария магьосник.
Момъкът взел чашата с бръмбара и я заключил в един ковчег, дето си криел подаръците.
На другата сутрин магьосникът оздравял. Той дошъл в двореца да види княза и да продължи уроците си с него. За много неща говорили те през тоя ден. Учителят разказвал на своя ученик за чудесата на земята, водата, въздуха и огъня. Как скалите се превръщат бавно — в продължение на хиляди години — на полупрозрачни кристали, и как тия кристали се полека-лека избистрят, за да станат скъпоценни камъни. Едни добиват жълт цвят — като липов чай — и се наричат топази. Други са като черен облак, но с векове стават все по-прозрачни; цветът им се променя, докле получат теменужна багра и станат прозрачни. Тогава се казват аметисти. Трети са червени — като зърна от нар — и се наричат гранати; ония, чиято червенина е като на трендафил, се казват рубини. Има и тъмносини — такива са сапфирите; зелените като трева се наричат смарагди или изумруди, а белите като мляко — със седефен блясък — опали. Но най-твърди са елмазите. Те са безцветни, прозрачни, като чист лед, и светят, защото поглъщат жадно светлината и я разпръскват на искри.
Сетне магьосникът разказвал на княза, къде какви народи живеят по земята. Той му разправял за негрите — черни като въглен, с червени месести устни и кръгли очи. За жълтите малайци, които са най-
