Като работят от сутрин до вечер, не ще им остане време да мислят зло. Па — като се научат на работа — да отидат при людете, че да им помагат.
— Е-хей! — провикнал се скорецът. — Колко си глупаво, мъничкото ми! Де се е чуло и видело — дявол да оре и сее?
— Да, да, да оре и сее! — повторил шареният папагал.
— Що? Що? — запитала отново свраката, която е много разсеяна и не дочува.
— Ти си глупав, — сопнало се канарчето. — Не оре и сее, защото няма кой да го накара.
Додето птиците се разговаряли тъй, по пътеката се задал главният разпоредител. Той се още от далече поклонил ниско на Великия Дявол и го запитал, не е ли време да се събере великият съвет.
— След малко ще дойда, — рекъл царят.
Когато джуджето си отишло, той си помислил:
— Това царство трябва да се преобрази. Изглежда, че птиците са по-умни от мене. Канарчето има право. Аз трябва да впрегна всички на работа — всеки да върши онова, което му приляга, но никой да не стои със скръстени ръце. В моето царство не трябва да има леност.
77. За допитването на Великия Дявол до Морският цар и до царицата-чума
Макар че Великият Дявол бил решил — бездруго да преобрази царството си, той намислил, че ще е добре да се посъветва най-напред с двама-трима от членовете на съвета.
Преди всичко, той поговорил с Великия Дух на Водата. Всичко му разправил. Казал му дори и за птичия разговор, и за сънищата си. После го запитал, какво ще го посъветва да направи.
— Това, което си намислил, е добро, — рекъл Морският Цар, — но мъчно ще успееш. Всички твои поданици са лениви. До един ще се възбунтуват. Ти недей слуша птиците, птица не оре, ни сее, ни в житници събира — това го има писано и в Евангелието. Мене ако питаш, не ти трябва да се залавяш за такава работа. Ще се наговорят против тебе — и още утре ще те лишат от престола.
Царят се обезсърчил от тия думи, но решил все пак да попита поне тъща си. И ней казал, що мисли да прави, и поискал съвета й.
Тя му рекла направо:
— Това, което си намислил, е глупаво. Как можа да го измислиш? Види се, че ти си юнак, но те не бива да управляваш. А ние се всички радвахме, че сме намерили най-сетне цар, какъвто ни трябва. Никому дума да не си казал за това, що си намислил, че ще ти се смеят! Най-добре — престори се на болен, затвори се в стаята си, па остави днес аз да се разправям със съветниците!
Като чул това, царят се засрамил. И на самия него се видяло смешно онова, що бил намислил.
Той послушал тъща си; обявил, че е неразположен, и се оттеглил в стаята си. Чумата свикала съвета, обяснила, че зет й е уморен от дългото пътуване, от подвига и тържествата, та възлага на нея да води държавните работи, докато си почине.
Младата царица се научила от майка си за намеренията на своя мъж. Тя го намерила в стаята му отчаян и току-речи болен. Едничка тя разбрала, че царят страда от злините, що се вършат, и желае да ги премахне. Почнала да го утешава, че след време всичко ще се промени малко по малко. Но той все настоявал, че не бива работите да вървят така, че сам трябва да се намеси, за да се тури край на злото.
— Хайде да вървим в твоето царство! — рекла му тя. — Ти страдаш тук, защото не си свикнал. Да отидем за малко при баща ти, да поживеем там, па да се върнем. Ще видиш, че тогава всичко тук ще ти се стори малко по-добро. Ти се наистина много измъчи.
78. За отмъщението на змея с четиридесет глави — край на приказката
Изтекъл и тоя ден.
Вечерта царят си легнал рано. Той се опитал да забрави всичко, що станало до тогава, за да може поне една нощ да се наспи като света. И за късо време наистина забравил всичко. Нещо го понесло нанякъде — и той усетил онова приятно чувство, което усещал в детинство, когато сънувал, че лети.
Но неговият летеж ставал все по-бърз и по-бърз.
Почнало да му става неприятно, да го дострашава. Той се носел толкова бързо, че не могъл да разбере, кой го носи. Ала по едно време се усетил издигнат много на високо, над облаците, дори още по-високо — под самите звезди. Земята останала много далече под него.
И в тоя миг се чул нечий злорад глас:
— Страх ли те е, а? Страх ли те е?
Погледнал царят — и що да види? Той лежал върху гърба на змея с четиридесет глави…
Цял изтръпнал, като видял това. Що да прави сега? Ако остане — чудовището ще го разкъса. Ако ли скочи, ще стане на късове.
А змеят го носел все по-бързо, извивал се по въздуха, обръщал се, като аероплан, и му говорел:
— Ти се опита да ме убиеш, но не успя. Виждаш ли ме, че съм жив? Какво да ти направя сега, а? Какво да ти направя? Казвай де! Да те изям ли — или да те хвърля? Само да си сгърча гърба, както си знам, ще се намериш всред океана. Казвай де! Казвай, защо мълчиш?
Царят бил мъртъв от страх, престанал дори да диша. Я змеят се още повече ядосал, че оня не продумва дума.
По едно време чудовището се разфучало, като буря, извило се, сгърчило си гърба, подхвърлило царя във въздуха и се изгубило.
Чули се само думите:
— Помни, що правиш! Който убива, и него ще убият.
Царят полетял с главата надолу в някаква страшна тъмнина, надал писък, колкото му глас държи… и се събудил в леглото си.
Огледал се наоколо — нямало никакъв подземен дворец.
През прозореца се виждали градините на бащиния му замък. Слънцето светело — едро, весело и хубаво.
На масичката лежал бръмбарът, похлупен с кристална чаша. До леглото седял старият цар, който се бил върнал от война и чакал сина си да се събуди, за да го прегърне.
Информация за текста
© 1939 Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010
Издание:
Николай Райнов. Князъ и чума (приказки)
Пълно събрание отъ съчиненията на Николай Райновъ [т. ХIV]. — София, 1939
Книгоиздателство Ст. Атанасовъ, Печатница П.К. Овчаровъ
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16519]
Последна редакция: 2010-07-07 12:30:00
