74. За младата магьосница и нейната мъка
Но ето, че се чул досами леглото кротък глас:
— Спи спокойно, царю честити! Аз стоя край тебе и те пазя. Аз пропъдих ония проклети духове, които те хулеха и биеха. Спи си, не се тревожи, всичко ще мине — и ти ще бъдеш отново щастлив!
Чий може да е тоя приятен и добър глас? Царят го е чувал, познава го, а не може да си спомни, чий е. Дали не е на жена му? Не ще да е — нейният е друг. Тоя глас той отдавна не е чувал. Не е ли оня, що пееше в пустинята и го мамеше? Не е и той; оня глас приличаше, наистина, донякъде на ангелски, но нещо хитро звучеше у него. Чий ще е тогава?
Легналият прави усилие, извръща си главата и вижда, че до леглото му стои младата магьосница — не дъщерята на арабина, а оная от бащиното му царство. Тя е облечена цяла в червено-малинени дрехи, на главата й има венец от макове, а устата й се скръбно усмихват. Момата го гледа дълго — и на царя става гузно, че тя го гледа тъй, сякаш го безмълвно укорява.
Най-сетне тя заговорва отново, но гласът й е сега много тъжен:
— Тъй ли трябваше да направиш, царю честити? Много скоро ме забрави ти! Аз ти дадох непобедимо оръжие и най-бързия кон на света, а ти ме забрави веднага, щом влезе в двореца на чумата. Там ти си намери годеница, която ти стана жена, а забрави, че и аз имам годеник, за когото искам да се омъжа. Що стори ти с него? Защо пусна неговия враг от затвора, а самия него прати на вечно изгнание, като му разби тялото на прах, за да не мога никога вече да го срещна — и душата ми да се къса от мъка, додето съм жива?
Люта болка свила сърцето на царя, като чул тия думи. Той искал да каже на момата, че й е благодарен за голямата услуга, която няма да забрави никога; че не той, а великият съвет е осъдил на изгнание бившия Велик Дявол, който е напълно заслужил това наказание. Но устата му били сковани, та не можел да каже дума; напрягал всичките си сили, а от устата му се не откъртвал й звук.
От това му станало още по-тежко. Значи, това е то — да бъдеш цар! Тебе да обвиняват за всички присъди — дори и когато са справедливи, без да можеш да се оправдаеш! Людете да страдат, а ти да не можеш да ги утешиш, да нямаш сили да им обясниш, че не си виновен ти! И това ще се продължава все така — вечно, безкрайно…
75. За бившия велик дявол и за неговите закани към царя
В такива горчиви мисли се бил унесъл Великият Дявол, та се бил забравил, когато изведнъж застанал пред него същият, за когото говорела младата магьосница от замъка. От почуда, царят се цял изправил на леглото.
Всред спалнята стоял Великият Дявол — все тъй едър, като исполин, ала с тъжно и благородно лице; той бил гол, на лявата му ръка блестяла златна гривна с едро изображение на бръмбар, а на челото му светела голяма зелена звезда.
— Той се е променил, — казал си на ума царят. — По-рано не изглеждаше благороден и звезда не сияеше на челото му.
Великанът сякаш прочел мислите му, защото рекъл веднага след това:
— Ти се лъжеш, аз съм си бил винаги такъв, какъвто ме виждаш сега. Но ти ме не познаваш. Ти съдиш за мене според онова, което си чул — и затова произнесе съвсем несправедливо присъдата; за нея ще отговаряш пред небесното правосъдие. Да не мислиш, че на тебе ще бъде нещо простено? Помни, че си безсмъртен, като мене, а на безсмъртните нищо не се прощава. Помисли си само, че след време и тебе може да наклеветят. Може да се вести отнякъде друг, по юнак от тебе, и да ти заеме престола. Ти живееш в царството на магьосни сили: уверен ли си, че утре или другиден някой няма да те превърне на костенурка, или на червей, или на гъсеница? Тогава всеки може да ти грабне короната, а после да те прати на вечно изгнание, както ти изпрати мене. Никога недей забравя това: царството на пъкъла е коварно!
Като чул тия думи, Великият Дявол грохнал на леглото, като че ли му пресекли коленете. Той се вкаменил от страх. Очите му се склопили, като на мъртвец, челюстите му се вкочанили. В душата му бликнала мъка, каквато не знаел до тогава, че човек може да изпитва.
Да бъде превърнат на червей, гъсеница или жълва — да се зарива в земята, или да се крие под тревата — и да трепери при всяка стъпка на людете, че може да го смачкат, и да се бои от всяко животно, че може да го изяде! А додето е преобразен на такава долна животинка, да се яви някой и да му заеме местото, а после да го прокуди във вечно изгнание, без да му позволи дори да се защити! Духът му да се лута в тъмнината, откъснат от всички, които е обичал и които са го обичали, прогонен в кой знае какви неприятни места на невидимия свят! И това да трае не ден, два, не и година, не и век, а — чак додето свят светува!
Ледена пот избила по тялото на царя. Той направил страшно усилие да си отвори очите, за да види, още ли е там исполинът — и отведнъж се събудил.
Било светло.
В широката спалня светели златните украшения. Той станал. Нямало никакъв исполин.
И тогава забелязал, че до неговото легло има друго. Там лежала жена му, дъщерята на чумата. Тя спяла спокойно, на устата й имало усмивка. Както била заспала, тя приличала на ангел.
76. За решението на Великия Дявол да преобрази пъкленото царство
Спалнята имала две врати; една — срещу леглото на царицата, а друга — срещу това на царя.
Додето Великият Дявол се разхождал по стаята и обмислял, що да направи, за да преобрази пъкленото царство, та да му се не случат злините, които сънувал, и двете врати се отворили изведнъж. Едната водела в голяма и хубава градина, каквато царят и не подозирал, че може да има в подземното царство, а другата — към дълъг тъмен коридор.
Царят излязъл в градината; в спалнята било задушно. За пръв път от толкова време той чул птича песен, по клоните на големите дървеса подскачали птици и пеели. Той седнал под едно дърво и се заслушал. Сторило му се, че разбира, що казват в своите песни птиците. И наистина, те си говорели една на друга.
Едно славейче пеело от връх леската:
— Я вижте нашия господар, колко е рано станал! Той е дошъл да ни види и да чуе песните ни. До сега никой от господарите не е идвал при нас да ни послуша.
Някъде от ниските клони на ореха се обадил папагал и рекъл:
— Добро утро, царю честити! Защо си толкова умислен?
А едно синигерче се обадило от сливата:
— Той е сънувал нещо неприятно, затова е скръбно лицето му.
— Тъй ли? Тъй ли? — извикала една сврака и почнала да подскача по пясъка към Великия Дявол.
— Бре, бре, бре! Какво ли пък страшно му се е привидяло? — изгракал голям гарван от купчината тор, дето бил отишъл да рови.
— Аз ще ви кажа, аз ще ви кажа! — пропял косът.
— Кажи де! Кажи де! — провикнала се свраката.
И косът захванал да разказва, що бил сънувал царят тая нощ. Той разправил всичко, сякаш го е гледал отблизо.
В това време долетяло канарче и рекло:
— Нашият господар не бива да скърби. Той е цар на подземното царство и може да направи всичко, стига да се не бои от дяволите и да ги не слуша.
— Да, да, и да ги не слуша! — потвърдил папагалът.
— Какво? Какво? — запитала свраката.
Канарчето продължило:
— Нека впрегне всички на работа и да им не дава да правят злини. Нека накара едни да орат, други — да сеят, трети — да жънат, четвърти — да косят, пети — да мелят жито, шести — да месят хляб. На едни да даде мотики, да копаят; на други — хурки и лен, да предат; на трети — станове, да тъкат; на четвърти — игли и конци, да шият. Да прекопаят и засадят пустите полета, да ги превърнат на градини, ливади и ниви.
