бръмбар. На всички ни е ясно, като бял ден, че от него няма по-изпечен магьосник по целия свят.
И тя бръкнала в джоба на мантията си, извадила един дребен плод — не по-едър от лешник — и го дала на царя.
— Вземи го, — рекла му тя, — и го глътни, без да го дъвчеш. Ако го сдъвчеш, ще умреш; ако ли го глътнеш, ще станеш безсмъртен.
Царят глътнал плода. Нищо особено той не усетил, но по това, че всички му се поклонили в същия миг и го поздравили, като равен по безсмъртие, разбрал, че наистина ще да е станал безсмъртен.
71. За разговора с бившия Велик Дявол и за освобождението на последния затворник
— Хайде сега да пристъпим към най-важната работа! — рекла чумата. — Трябва да слезем в подземието, дето е килията на бившия Велик Дявол.
Всички членове на съвета напуснали чертога и предвождани от началника на тъмницата, се озовали в широк пруст, където падала слаба светлина. Тя излизала от очните дупки и от устата на дванадесет човешки черепа, забити навръх стените. Началникът настъпил една плоча и пред съветниците се отворила същата стая, която бил видял през нощта момъкът.
Великият Дявол лежал и се не мърдал. Около него ги нямало вече момите (очевидно, те били изпъдени, след като се избрал нов Велик Дявол).
Чумата взела бръмбара от зетя си, обърнала го нагоре с корема и рекла:
— Направи каквото трябва!
Царят кръстосал нозете на насекомото и го хванал за тях.
— Обърни го сега и направи другото — казала чумата.
Той взел късчето тамян, нагрял го на свещ, която му поднесъл Великият Дух на Огъня, и капнал една капка върху гърба на бръмбара, дето била изобразена двурогата глава. Насекомото се бързо разшавало, издало остър писък и разперило крила да хвръкне, но царят го стискал яко. Малко след това, бръмбарът паднал мъртъв в шепата му, а Духът на Омразата скочил отведнъж.
— Кой си ти и що искаш от мен? — извикал той, като изгледал царя.
— Дай ключа на килията, в която си затворил моя тъст, чийто престол отне беззаконно! — заповядал му царят.
— С какво право искаш тоя ключ? Кой си ти?
— Аз нося короната на Великия Дявол и ти ще се изправиш след малко на съд пред държавния съвет — да отговаряш за делата си. Ти виждаш в ръката ми черупката на бръмбара, в който беше затворен. Ако не дадеш веднага ключа, ще я изгоря: духът ти ще отиде на вечно заточение и ще чака там чак до деня на Страшния Съд.
Духът на Омразата се изплашил.
Той си извадил с пръст едното око, бръкнал в дупката, измъкнал от там златен ключ и го подал на Великия Дявол, па си наместил отново окото — сякаш не го е и вадил.
Царят дал ключа на началника, който повел отново съветниците. Минали през много заплетени коридори, докле стигнат до една висока врата. Началникът на тъмницата я отключил и казал с висок глас:
— Излез и благодари на Великия Дявол, който те освобождава!
Но от килията се чул глас:
— Проклет да бъде тоя, който ме затвори тук! Още когато влязох, дадох дума да не приема никога от него своята свобода, като милост. Заключи вратата и ме остави на мира! Знам, че един ден ще се свърши царуването на моя враг — и друг ще дойде да ме освободи.
— Излез, татко! — извикала царкинята-чума. — Свърши се царуването на оногова; ела прегърни моя съпруг, който носи короната на Великия Дявол!
72. За присъдата над бившия Велик Дявол и над самозвания цар на змейовете
Преди още невестата да издума, от килията се показал сух висок мъж, с брада до коленете и с много големи очи. Той се хвърлил да прегръща дъщеря си, жена си и зетя си и да им благодари. Като видял, че зад съветниците стои Духът на Омразата — гол, окован във вериги, пазен от стражи, — той скръцнал със зъби, заканил му се и почнал да го напада.
Но чумата рекла:
— Да отидем в съдебния чертог и да решим съдбата на виновните.
Всички потеглили след разпоредника, който ги отвел в чертога на Правосъдието. Съдебното заседание траяло кратко. Духът на Омразата бил осъден на вечно изгнание. Щом изгорили бръмбара, тялото на исполина се разпаднало на прах. Магьосникът, който се обявил за цар на змейовете, бил наказан с изгнание до живот извън пределите на подземното царство. Отнели му ключовете, които Великият Дявол раздал на своите съветници, а за цар на змейовете назначили змея с дванадесет глави. Но го назначили с условие — да признае властта на Великия Дявол и на чумата.
След това, всички влезли в пиршеския чертог, дето гостите ги чакали отдавна. Започнала се веселба, каквато не се е ни чула, ни видяла. Тъстът на Великия Дявол — от години не пил, ни ял, — излапал сто паници гозба и изпил четири бъчви вино. Тялото му било като от ластик, колкото ядял и пиел, толкова повече се издувал; най-после се издул дотам, че дори Великият Дух на Земята се виждал на всички като комар пред него. Когато се почнали танците, тъстът също поискал да танцува. Но, понеже не можел да се държи на нозете си, търкалял се, като топка.
Тъй се продължила гощавката. Тъй се и свършила, когато минали уречените дни и нощи. Тогава всички се разотишли. Великият Дявол си отдъхнал: настъпило най-сетне време да поспи и да се отмори.
73. За най-страшната нощ в живота на княза
Той бил отведен не в оная спалня с четвъртитата дупка, а в друга — много широка и богато наредена, спалня наистина царска. Тринадесетте пажа го съблекли и го завили, когато си легнал.
Царят бил толкова уморен, че заспал веднага.
Но по едно време — кой знае, на сън ли било това, или наяве, — в спалнята се разнесъл ужасен шум, сякаш се срутват планини.
Веднага след това, нахлули в царската спалня четиридесетте духа, които се извиквали с ключовете на змея. Те надошли всички: и черният, и белият, и шареният, и голите, и облечените — всички до един. Навлезли и се нахвърляли върху царя с бесни викове:
— Защо ни отне от добрия магьосник, когото пропъди, та ни направи роби на дяволите?
Напразно Великият Дявол махал с ръце — да се пази от ударите им. Напразно се мъчел да им обясни, че старият магьосник никак не е добър, ами е лъжец, хитрец и лошав човек. Духовете го удряли с тежките си ръце — кой с плесници, кой — с пестници, кой пък го мушкал с лакти. Някой го бодели с пръсти в очите, други му дърпали ушите, трети го удряли право по носа.
Царят надавал писъци за помощ, но никой се не явявал да го защити.
Ах, защо го не бяха отвели в оная спалня с дупката, там поне имаше четирима силни черни великани — те нямаше никого да пуснат да му тревожи съня!
Опитвал се и да стане, за да се защити, но тялото му било като живак — не можело да се вдигне. Съсипан от удари, Великият Дявол почнал да съжалява, че е безсмъртен; да можеше поне да умре, щеше да забрави и мъките, и унижението, и позора, че е цар, а го бият, като някой престъпник.
Значи, тъй ще бъде занапред: няма умиралка, няма отърваване от никакво страдание — ще се мъчи, ще се мъчи, вечно ще се мъчи — безкрайно, чак додето се свърши светът, а може би и след това…
В тия тежки мисли Великият Дявол и не забелязал, че духовете са изчезнали един по един. Когато се опомнил, видял, че лежи сам в голямата спалня, тялото го боли — като че ли е надробено на късове, а наоколо му няма жива душа…
