Теменужният казал на магьосника, че никой от конете не може да отнесе човека в царството на чумата; в змейовите обори нямало такъв кон. Кафявият роб съобщил, че не могъл да намери в никоя стая оръжие, каквото го били пратили да търси. Шареният казал, че не успял от никого да узнае, къде е дяволският бръмбар.
Магьосникът се ядосал, тропнал с крак и се развикал. Той почнал да хули трите роба, че са лениви и си не гледат работата. После наизвадил всички останали ключове и градината се изпълнила с роби. Те един на друг не си приличали. Имало с какви ли не цветове, с всякакви дрехи, с различни ръстове, бели — като вар, черни — като сажди, сини — като синило, зелени — като гущер, червени — като ябълка, жълти — като лимон, теменужни, портокалови. Имало шарени с по два или три цвята, че дори и с по четири — на пръчки, на квадрати, на точки, на лъкатушни черти. Едни били едри, като слонове, други — дребни, като паленца. Някои — мършави, а други — пълни. Пък да им погледне човек дрехите — то било цял панаир. Един носел желязна броня, друг — селски дрехи, трети бил гол — само с една шарена престилка, четвърти — дори без престилка; едни носели облекло от кадифе и коприна, други — от коноп, трети — кожуси; някой били голи, но накичени с огърлици, гривни и пръстени; други имали широки пояси, в които стърчали ножове, големи огнива или ключове.
Както ято жерави изгракват, когато полетят наесен към юг, — всички в един глас, — тъй и четиридесетимата роби извикали — кой на тънко, кой — на дебело, кой — пискливо, кой — дрезгаво, но все в едно и също време:
— Какво ще заповядаш, господарю на змейовете?
Старецът заповядал на всички — правят каквото правят, да му донесат въоръжението, да му доведат коня и да му намерят дяволския бръмбар. Духовете се изгубили. Царят на змейовете ги чакал много нетърпеливо. Когато се върнали, те му съобщили, че не можели да намерят оръжие, с което се влиза безопасно в двореца на чумата; такова оръжие имал само Великият Дявол, но го бил дал на една млада магьосница, а тя го подарила на едного от рицарите на Черната Перуника. Колкото се отнася до коня, който би отнесъл човека в царството на чумата, той можел да се извика, само като се изтегли костеният меч; а и тоя меч бил у рицаря на Черната Перуника. Най-сетне, за дяволския бръмбар казали, че се намира в едно сандъче, което лежи вдън Извора на Тайната, в двореца на чумата; от там можел да го извади само някой дух, подвластен на Великия Дух на Водата.
— Хубава работа! — рекъл и злобно и ядовито магьосникът, като погледнал своя гостенин и видял на рамото му образа на черна перуника. — Ти си ми отнел, неблагодарни момко, онова, което ми най-много трябваше. Кой ти позволи да извикваш духовете на тия ключове? Не знаеше ли, че те са мои и че само аз имам право да ги пращам където и да е?
Юнакът почнал да се оправдава, че нищо не знаел и че бил пратил роба да му донесе нещо, което си е негово. Но царят на змейовете се още повече разлютил. Ясно било, че завижда на княза и желае да му отнеме вълшебното въоръжение.
58. За заканата на обръснатия магьосник и за бягството на княза от Лабиринта на Отмъщението
— Ще видим, ще видим! — викал магьосникът и гневно се разхождал пред трапезата — Ти нямаш право да излизаш от тук, додето се не изясни всичко. Ще видим!
Той пратил духовете да му повикат Великия Дух на Водата. Когато се завърнали, те му казали смутено, че оня, когото им било заповядано да повикат, имал много по-голяма власт от царя на змейовете — и служителите му ги не пуснали при него, а ги изпъдили.
Един от духовете рекъл:
— Царю на змейовете, аз се научих, че Великият Дух на Водата може да се извика само с помощта на едно пъстро охлювче; то било у рицаря на Черната Перуника.
Като чул това, царят на змейовете побеснял.
Той се изправил пред момъка със стиснати пестници и му изревал в лицето:
— Защо скри от мене, че си пратил духа на втория ключ да ти донесе охлювчето? Ти, значи, не само ме окраде, ами и излъга? Ще те науча аз!
И, като се обърнал към своите роби, заповядал им да хвърлят рицаря в тъмница, да го набият и да донесат нему бронята и оръжието му.
Но, додето магьосникът издавал тая заповед, рицарят бил вече изтеглил своя костен меч и в градината пръхтял нетърпеливо крилатият кон, а снажният роб държал юздите му.
Князът се метнал на седлото, конят полетял, като буря, и в градината останали само следите от копитата му.
Надвечер князът пристигнал в двореца на чумата.
59. За новата среща с Великия Дух на Водата
Тоя път рицарят на Черната Перуника бил весел. Той се радвал, че излязъл победител от опасностите, които трябвало да преживее, след като нарушил своя обет. Изпитанията се били свършили. Той се разплатил в Лабиринта на Отмъщението и сега можел вече да говори и да се обръща назад.
Робите посрещнали княза и го въвели в един богато украсен чертог. Във всички тремове и коридори, от дето минал момъкът, се правели бързи приготовления за сватбата. През тоя ден юнакът бил толкова много преживял, че му се струвало да е изтекла цяла година, откак е изчезнал от двореца. Всичко наоколо му се виждало ново, сякаш го поглежда за пръв път.
Само една мисъл не му давала мира; той се боял — да не би някой да е извадил вече от извора сандъчето с дяволския бръмбар. Щом си излезли робите, князът се затекъл към Чертога на Мъдростта. Надникнал в Извора на Тайната: сандъчето било още там; то блестяло, като малко бисерче, изтласкано от вълните към единия край на водоема.
Момъкът извадил от устата си пъстрото охлювче и духнал в него. Явил се сам Великият Дух на Водата и го поздравил приятелски, па го запитал:
— Къде се изгуби точно в мига, когато щях да ти кажа, що има по вашето царство?
Князът му отговорил:
— Ще ти кажа, къде ходих, но най-напред ми помогни да извадя ей онова сандъче, което се вижда там на дъното. Изпуснах го, когато пиех вода.
Духът плеснал с ръце и пред него застанал малък роб — смешен воден дух с ципести пръсти, жабешки очи и крила като перки на риба.
— Я се гмурни, миличък, във водата, че извади онова нещо, дето блещука там, на дъното! — му рекъл Великият Дух на Водата.
След малко робът измъкнал сандъчето, подал го на господаря си и се скрил.
— Ще ти покажа нещо, — рекъл тихо князът на Великия Дух на Водата, като се озърнал наоколо — да види, не ги ли гледа някой.
И той отворил полекичка сандъчето. Бръмбарът бил още там, но упорито се въртял на гърба си, глухо бръмчал и се силел да хвръкне.
— Видя ли това вътре? — запитал момъкът, като побързал да склопи сандъчето.
60. За съветите що дал на княза Великият Дух на Водата
От всички, които князът срещнал, откак напуснал бащиния си дворец, му допаднали само двама души: Великият Дух на Водата и дъщерята на чумата. Неговото сърце му подсказвало, че може да им се довери. Затова показал бръмбара на Великия Дух на Водата.
— Много добре е станало, — рекъл владетелят на морското царство, — че тоя бръмбар е попаднал у тебе. Всички се съсипаха да го търсят. Може да се каже, че — който го има, от него зависи, чия ще бъде короната на подземното царство. Знае ли чумата, че бръмбарът е у тебе?
— Не. Само двама знаят, освен мене: старият изповедник и ти.
