тъмнината си.
— Там е нашият частен пропускателен пункт, Майкъл.
— И вие ли идвате?
— По необходимост. Сам няма да се оправите.
— А вие как ще се оправите?
— Онзи ден пообиколихме насам с моя човек. Накрая все пак избрахме къщата.
— Исках да кажа, как ще се оправите, след като приятелите на Райън са се раздвижили.
— Раздвижването им не е нищо повече от последна конвулсия. Райън е зачеркнат безвъзвратно. Остава му само да влезе в килията. С вашето заминаване вратата на килията се затваря.
Той вади от джоба си пакета цигари, поглежда го, после го прибира.
— Мястото, през което трябва да минем, представлява строителен терен. Изкопи, бетонни основи, колони и трегери — изобщо благоприятна обстановка. Граничната линия е чиста символика. Ако не ни усетят, ще минем като на разходка. Ако ни усетят, ще се наложи да потичаме — напред или назад, според случая. Знаете, че и най-либералната граница е все пак граница.
Почваме да се спускаме надолу по голия хълм, достатъчно тревист, за да не се изпързаляме по калта направо в пропускателния пункт. На триста метра пред нас в мокрия мрак блести белият ореол на първата градска лампа.
— Ще се движим край шосето съвсем непринудено и без излишно бързане — уточнява американецът. — Няма никакви причини за безпокойство. Поне оттук до границата сме все още легални граждани.
— Нямам и намерение да се безпокоя, Уйлям.
— Знам, знам. Не ви е за пръв път.
Поемаме по пътеката край асфалтовата писта. Дъждът отново заплющява в гъсти полегати струи. Уви, вече не съм така уверен, че лошото време е непременно добър знак. Наближава полунощ. Движението на колите е все още оживено, но между шосето и пешеходната алея се издига дълга преграда от храсти, тъй че няма особен риск някой да ни засече.
Край пътя почват да се мяркат сгради, шосето постепенно се превръща в улица, една широка, осветена от флуоресцента улица, по която вятърът люшка сребристите завеси на дъжда.
Долу в ниското Сеймур ме повежда из глуха пресечка — редки лампи, затворени гаражи, тъмни складове и тук-там някоя ниска сграда с черни прозорци. Неколцина случайни минувачи. Нито помен от полицай. Дотук — добре, както казал оня, дето падал от небостъргача.
— Ето я нашата улица — пояснява полугласно Уйлям, когато свиваме зад ъгъла.
И тази е като предишната, сиреч глуха и зле осветена. От едната страна — дълга сляпа стена на някакъв хангар, от другата — още по-дълъг стобор, разтягащ се чак до дъното на улицата.
Сеймур поема с равна стъпка край стобора. Следвам го и смътно усещам, че сакото ми тежи като олово от дъжда, а водата, мокреща косите ми, се стича в обилна вада под яката на ризата. Изминал петдесетина метра, американецът отмества една дъска от оградата и изчезва. С риск да мина за подражател, правя същото.
От другата страна е съвсем тъмно. Толкова тъмно, та изпитваш измамното чувство, че най-сетне си попаднал на сигурно място.
— Нека поседим, да привикнат очите ни — прошепва Сеймур. — Ето, виждате ли, там отвъд е Швейцария.
Не виждам. Нищо не виждам. Тъмнината пред мене е като огромен трап, като мъртво блато, като бездънна празнота. Сетне постепенно почвам да различавам през мрежата на дъжда очертанията на някакъв голям строеж, искам да кажа — голям на ширина, тъй като наливането на бетона е спряло до плочата на първия етаж.
Строежът може би е тъкмо Швейцария, ала в момента той ми се струва недостижимо далечен. А тук, пред нас, тъмнеят само някакви трапища с неясно предназначение и неизвестна дълбочина.
— Готов ли сте, Майкъл? — запитва едва чуто Сеймур.
— По-готов от това — няма накъде.
— Тогава, следвайте ме. И нека не бързаме. Никой не ни чака.
Той тръгва бавно между два трапа, като опитва предпазливо почвата, стъпка по стъпка, сякаш се движи в тресавище или върху тънък лед. Вървя подире му, като гледам в нозете си, доколкото мога да гледам. Така е най-добре — стъпка по стъпка. Така не мислиш за нищо друго, освен за следващата стъпка. Хоризонтът на събития е само на една стъпка пред тебе. Оттам нататък — мрак.
Не знам как е върху тънкия лед, но тук, върху тия мокри купища разкопана пръст, е ужасно хлъзгаво. Установявам го само подир десетина крачки в мига, когато ненадейно се озовавам в някакъв трап. Трапът се оказва не особено дълбок, ала пълен с вода.
— Какво има? Къде сте? — раздава се тихият глас на Уйлям.
— Само на метър под земята. Мисля, че за гроб е нужна по-голяма дълбочина.
— Лъжете се, съвсем достатъчна е — уверява ме американецът.
Съумявам да се измъкна, макар изплескан до уши от калта. Малко по-късно идва ред на Сеймур.
— Моят гроб се оказа по-дълбок от вашия — чувам го да мърмори.
Настроението е шеговито само до третия инцидент. Този път отново пропадам аз, като усещам, че кракът ми се е заплел под водата в някаква жица.
Жица, да. Либералната граница не е чак толкова либерална. Нейде вдясно ослепително блясва прожектор и предупредително проечава откос на лека картечница.
Прожекторът бавно и неумолимо обхожда мрачините на терена с бляскавото си ветрило. Изведнаж пред очите ми лумва слепящо бяло сияние, сякаш лентата на филма се е скъсала. Добре, че трапът е по-дълбок от гроб. Сетне сиянието угасва или отминава нататък.
— Къде сте, Майкъл?
— Отново под земята.
— Тръгвайте веднага. Все направо. Отвъд има две жълти къщи. Минавате точно между тях.
— А вие?
Той не отговаря веднага.
— Удариха ме.
Изпълзявам от ямата. Сеймур се е свил зад купчина пръст. Аз също се снишавам, защото ослепителният лъч пак запълзява към нас, този път — от обратна посока.
— Къде ви удариха?
— Надупчен съм… Двата крака… — избъбря с усилие Сеймур. — Бягайте.
Лентата на нощта отново се е скъсала и над главите ни трепти непоносимата белота на прожектора. Сетне отново ни затрупва мрак.
Трябва да бягам наистина. Трябва да опитам да бягам, преди прожекторът да ме е уловил с дългата си мъртвешка ръка.
— Съжалявам, Уйлям.
Наистина съжалявам. В края на краищата той не е Инстанцията. Не, той не е Инстанцията, макар да е част от нейната зла механика.
Вдигам се, но пак се просвам по очи, защото прожекторът, едва минал над нас, повторно се връща, сякаш ни е надушил. И отново проечава дълъг откос от картечница.
— Бягайте… — повтаря Сеймур. — Двете жълти къщи…
Ти вече бълнуваш, Уйлям — казвам си. — Какви жълти къщи в тоя мрак. През деня може да са жълти, но не виждаш ли, че сега всичко е черно.
— Бих искал да ви помогна — промърморвам просто от неловкост.
— Излишно е, късно е… Бягайте… След малко няма да можете…
Да, наистина, какво ще му помагам. И защо трябва да му помагам. За да стреля някой ден по мене. Нека върви по дяволите с тая своя Инстанция.
Върви по дяволите, Уйлям — казвам си. Заставам на колене, вдишвам глътка въздух за кураж, сетне поемам тежкото отпуснато тяло, вдигам се с мъка и тръгвам напред. Върви по дяволите, Уйлям.
Той сигурно вече губи съзнание, но движението го сепва, защото чувам да бъбри несвързано:
— Оставете ме… Глупак такъв… Да не искате и вас да надупчат…
