да ходя на гроба на майка си, но сега ще мисля и за вас.
Вратата на купето рязко се отваря, ала това е само момичето с подвижния бюфет:
— Да желаете нещо, господине?
— Бих взел едно кафе.
И когато девойката ми подава пластмасовата чашка, запитвам:
— Колко още остава до Женева?
— Не повече от час, господине.
Женева. Малката стръмна уличка с внушителното название Гранд рю. И малкият възрастен човечец, с тъжните очи, който ми служи за пощенска кутия. Връзката — това е първият въпрос. Останалото все някак ще се нареди.
Като си представя, че от два месеца и половина съм тръгнал за в къщи и все още не съм пристигнал. А разправят, че техническата ера скъсявала разстоянията. Може и да ги скъсява някъде, но не и на нашия етаж. На нашия етаж историите нерядко се развиват малко по-другояче. И денят не винаги си личи по заранта.
Информация за текста
© 1981 Богомил Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
Богомил Райнов
ДЕНЯТ НЕ СИ ЛИЧИ ПО ЗАРАНТА
Издателство „Български писател“
София, 1981
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2853]
Последна редакция: 2007-10-18 08:00:00
