управител предполагаше, че това е дело на стария ханджия, че той бил недоволен, загдето ханчето е минало под емблемата на „Балкантурист“, и за да отмъсти за отстраняването си, идва нощем късно да вдига ставилото. Някои на шега казваха, че може би Рабиша е станал вампир и идва нощем да пуска воденицата. Тази шега обаче се отхвърли, защото никой не вярваше във вампири, духове и свръхестествени сили, и се сметна, че просто нощем водата приижда повече, минава над преливника и се устремява по улеите.
Ако една работа намери своето обяснение, то тя става проста, но трябва да кажа тука, че не беше никак приятно заспалото ханче да се събуди изведнъж — водното колело задвижваше воденичния камък, кречеталото започваше да подскача и да подвиква: „Тука сме!… Живи сме!…“ Червените петлета по никое време почваха да кукуригат, младите ярки кудкудякаха подплашено, а новият управител запалваше светлината, излизаше навън, качваше се горе на керепа и доста изненадан откриваше, че ставилото е махнато, че цялата вода е освободена и с бучене се хвърля върху водното колело.
Тъкмо за това говореха четиримата мъже, споменати в началото на нашия разказ, седнали на студена мастика в прохладното ханче. На централно място на масата седеше ветеринарят, от двете му страни се бяха разположили доста юнашки снабдителят, или закупчикът на стопанското предприятие „Родопа“, и пощенският раздавач на селото в пълна пощенска униформа, пълен с всякакви хипотези. Снабдителят бе човек як, с подбръснати мустаци, пощенецът бе човек дребен на ръст, но набит, по сила и здраве едва ли щеше да отстъпи на снабдителя. Ветеринарният нямаше мустаци, но за сметка на мустаците бе пуснал дълги бакенбарди, те влизаха на два пръста под ушите му, къдреха се и хвърляха бакърени оттенъци върху слабото одухотворено лице на човека.
Срещу него се бе настанил помощникът му от ветеринарната служба, човечец дребен и незначителен, малко нещо завеян, от година време помагаше на доктора при имунизацията на домашните животни, при лечение, операции, а така също и при скопяването, защото, за да могат да се угояват по-добре домашните животни, то те трябва да бъдат скопени. По този начин животното се отдалечава от природата си, но наддава на тегло, а това е икономически изгодно. По същия начин, ако една мисъл бъде скопена, то тя ще наддаде на тегло и ще бъде икономически и прочие изгодна, обаче увеличавайки изгодата, тя все повече и повече се отдалечава от първообраза си… Та тоя човечец при обиколката си с ветеринарния събираше всякаква непотребна вещ по пътя си, заради което го бяха кръстили, както казахме по-напред, Куче влачи. Сравнен доктора, чиито накъдрени бакенбарди хвърляха благороден оттенък върху продълговатото му лице и правеха неговото леко оголено чело да изглежда още по-високо и благородно, изпълнено до краен предел с ветеринарна мисъл, сравнен също така с исполинската мустаката осанка на закупчика и с пълната бойна униформа на пощенския служител, Куче влачи изглеждаше човек, още по-незначителен, плах, голобрад, потен, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл.
— Едно време е имало духове, защото народът тогава е бил прост — говореше снабдителят, — не е като нас сега учен! Дааа! — заключи той, подражавайки гърления вик на дива гъска: Троомб!
Снабдителят зае такваз поза на масата, смятайки, че изразява с нея самата съвременна ученост, и о два пръста пооправи мустаците си. Ветеринарният му се усмихна снизходително и кимна с глава, съгласявайки се с него, а Куче влачи възрази:
— А то пък ние сме много учени!
— Ако не сме учени, сме грамотни — намеси се на свой ред дребният пощенски служител. — Виж тука — той посочи към чантата си, — вътре има всякаква кореспонденция, писма и повиквателни, най-различни известия и съобщения, строго поверителна кореспонденция, парични записи, телеграми, въздушна поща, писма от окръга, писма от София, кореспонденция от други държави, на други езици написана, кое от тях адресирано грамотно, кое подателят го писал с краката си, и всичката тая хипотеза, брайно, ти, благодарение на грамотността си, я разчиташ, за да иде по принадлежност до адресанта!… Ако си неграмотен, как тогава, питам те, ще може всичката тая хипотеза да иде по принадлежност? (Пауза.) Лани в курса за квалификация нашият лектор ни приведе пример със старата поща, кога по нашите земи бил Иречек; тогава едно писмо върви, върви, по цели седмици, и внезапно пропада някъде по пътя. Конска поща, малограмотен народ, вампир, монголоид, невежество и така нататък, дето вика докторът. А ето сега е съвсем друго, казваше същият лектор и той без да го каже, то се знае, че а съвсем друго, щото нищо не може да се изгуби. Това не е добитък, да го зарежеш насред пътя, щото, брайно, всичко туй е минало под клеймо. Видиш ли?
Пощенецът разтвори чантата, извади куп кореспонденция и я натика под носа на Куче влачи, да види клеймото. Куче влачи се втренчи в кореспонденцията и забеляза, че действително навсякъде стоеше клеймо, смесваше се кирилица и латиница, диагонално изпъкваха надписи: „Бързо“, „Лично“, „Препоръчано“, а имаше и едно „Пар авион“.
— А ти казваш учени и неучени! Иди неучен да го разправляваш всичкото това и всяко нещо поотделно да иде по своята принадлежност. — Пощенецът прибираше обратно кореспонденцията в чантата. — И освен по принадлежност да пристигне навреме, защото, ако закъснее, може да се окаже фатално. Ти трябва да си осторожен и стоически, както казваше лектора лани, да пренасяш тежестта на цялата поща. Добри новини, лоши новини, бързи съобщения, пар авион, брайно, клевета или донос, анонимни писма, пълни с обиди и клеветничества, ругателства и подлост — никой не знае какво има под клеймото, каква хипотеза, ти всичко си длъжен да доставиш по принадлежност. (Пауза.) Аз в моята практика имах такъв случай например с една телеграма за Крум Иванов. Требеше веднага да се достави, но адресантът е на овчарниците, а времето студено и мокро, мъгливо, из мъглата ръми, само е да седиш в къщи на топло край жената и край печката. Но телеграмата идва и никак не те пита, а ти вземаш веднага велосипеда, туряш шушляка и през мъглата и калта тръгваш за овчарниците, щото телеграмата е бърза и требе да се достави по принадлежност на адресанта. Но кога бързаш, зли сили се изпречват насреща ти — още не съм излязъл от селото, и пуста гума на велосипеда се спука. Тогава аз, значи, възвивам в стопанството, да ми дадат кон, там конярите викат, да ти дадеме, но нямаш бележка от председателя, а аз им викам, че нямам бележка, но имам бърза телеграма и всеки е длъжен да знае, че подир бърза помощ и пожарната команда на трето място по важност идва бързата телеграма, те казаха така ли, ние не сме знаели, дадоха ми кон и аз тръгвам с коня за овчарниците. Крум Иванов разпечатва телеграмата и рече: „Нещо сигурно им се е случило!“ В телеграмата негови хора съобщаваха, че вместо в сряда щели да пристигнат в четвъртък. Излезе, че телеграмата не е чак толкова бърза, щото само до сряда имаше цели два дни, но ето, хората я пратили телеграмата и ти си длъжен независимо от това, дали вали, или вее навън, да я доставиш по принадлежност. Този случай аз лани го приведох за пример на курсовете за квалификация, моите колеги, и те приведоха подобни хипотези и попитахме лектора като как да постъпваме и той ни каза тогава: „Ще постъпвате по същия начин!“ И за анонимните писма питахме, да ги доставяме ли, щото анонимните съдържат главно клевета, а държавната поща не требе да пренася клевета, но лекторът каза, че тайната на кореспонденцията е неприкосновена и че требе да се доставя. Тайната от самата конструкция е гарантирана. (Пауза.) А освен това, брайно, ти си длъжен и обратно да отнасяш писмата на селото, като се започне с писмо до съвсем неизвестен човек и се стигне до най-върховните държавни институти и дори до самия Върховен съд. Ето това е държавната поща, брайно! Тука аз не турям вестниците и колетните пратки, те са друга работа. (Пауза.)
— Самият закон го закриля това, брайно! — додаде пощенецът.
— Сега законът много нещо закриля — допълни снабдителят. — Старо дърво, дето има, закриля го, стара къща, сивата крачеща чапла, и нея закриля, щото е на изчезване.
— Добре! — рече ветеринарният замислено. — Законът и духовете не закриля, но и те се вадят. Ти вярваш ли, че се въдят? — попита той Куче влачи.
Куче влачи веднага му отговори:
— Не вярвам, че ги има, а камо ли да се въдят, но съм чувал, че по влажните места — като воденици например, покрай тепавици, покрай водните чаркове или там, дето се изхвърля сапунената пяна от коритата — може да има духове. Един човек от пограничното село Рабиша, не знам дали го помниш, докторе, имаше свиня, болна от жълтеница, ходихме да я лекуваме, тоя същия човек на връщане по тъмното ни преведе по заобиколен път, защото по прекия път имало изоставени воденици, обраснали в бъзак и маточина, и той казваше, че там витаят духове. Той не ги наричаше духове, ами казваше, че там всякаква гад витае, таласъмища, и е по-добре да се заобиколи. Аз духове не съм виждал, но съм чувал, че ако ги има, то по влажните места ги повече има, а по сухите места и по припеците, напротив, ри няма. Това, дето пуснаха слух за воденичаря, Не го вярвам, воденицата може сама да си тръгва нощем. Воденичарят беше дотолкова добър човек, че по никой начин той няма да стане вампир и да плаши хората, нищо, че такваз му
