беше смъртта — във водното колело. А ако става дума като как ще е наспроти мене, то наспроти мене аз мисля, че нищо няма. Ни по усоите ги има, а още по-малко по припеците!
— Искаш да кажеш, че не те е страх от духове, понеже ги няма? — попита ветеринарят, придавайки учуден израз на лицето си.
— Хич! — рече Куче влачи.
— В такъв случай имаш ли кураж — попита ветеринарят — да идеш посред нощ на гроба на твоя Рабиша и да донесеш оттам нещо веществено за доказателство?
— Там расте хмел — каза пощенският служител.
— Смея да ида и да донеса хмел — рече Куче влачи. — Рабиша беше добър човек, той ще ми прости, ако го безпокоя в съня му.
— Може да се събуди! — каза ветеринарят.
— Умрелите заспиват завинаги, докторе — каза му Куче влачи.
Пред ханчето спря файтон, две тъжни конски глави надникнаха през вратата. Шиите на конете бяха обточени със синци и пиринчени звънчета. От файтона скочи човек със сиво лице, доста унил, залови се да окачва козиняви зобници на конете, а отзад влязоха шарени чужденци — двама мъже и две жени. Новият управител тутакси се появи на вратата, извика готвача от кухнята и без да дава възможност на чужденците да кажат каквото и да било, ги запря пред двата кафеза с живи пилета. Той им говореше на български език: че в ханчето се сервират само живи пилета, никакво замразено месо, докато вземат аперитива си, пилето ще бъде оскубано и приготвено на грил и добива оня тънък и съвършен вкус на живо месо, както самата природа го изисква, а не замразен бройлер, крайно нездравословен, от постоянна консумация на бройлери на един немец почнал да му расте бюст, както растат бюстовете на жените.
Чужденците кимаха с глави, възклицаваха, мъжете гледаха към ярките, жените гледаха към червените петлета и след дълъг избор най-после те избраха едно петле о червено гребенче, пъргаво и весело. Пред кафеза застана готвачът с голямата си готвашка шапка и с нож, голям едва ли не колкото турски ятаган, и дълга престилка до коленете, вдигна петлето от кафеза и го понесе пред господата през ханчето, спря се за миг на вратата на кухнята, колкото да погледне още веднъж гостите. В следния миг готвач и петле изчезнаха: зад вратата се чуваше само как петлето пърха с криле и кудкудяка.
— Тия живи пилета много клиенти примамиха — рече ветеринарят.
— Въпрос на инициатива — каза управителят и тръгна да покаже на чужденците какво представлява воденицата, сякаш той я беше измислил. — Ето това е кошът, в който се туря зайрето, това се казва кречетало, това са самите воденични камъни, те смилат зайрето на прах, тоя прах се казва брашно, от него се месят питки, господата и дамите ще имат възможност да опитат воденичарските питки, а ето по-нататък, ако бъдете любезни да погледнете между дъските, се виждат улеите, по тях пада водата, долу е водното колело, то движи цялата воденица, Всеки детайл изпълнява строго определена задача и по този начин един наш поет написва баснята за спора във воденицата, щото всеки детайл смятал, че той е най-важният. А кречеталото слушало, слушало и рекло: „Трака, трака… така, така… всички, всички!“ На една от дамите, изглежда, че й хареса кречеталото, защото повтори: трака трака… Всички се засмяха гръмко.
Чужденците гледаха натам, накъдето им сочеше управителят, клатеха глави и кое разбрали, кое не на края си избраха маса и се разположиха на нея. Управителят им обърна внимание и върху стоманения грил, застанал тромаво посред ханчето, но те минаха равнодушно покрай него, като че минаваха покрай турски гробища. Дамата продължаваше да се смее и да вика: трака-трака… По едно време другите се приобщиха към дамата, почнаха да си тактуват и да подвикват на пресекулки: Трака-трака-трака… Европейци хора, умееха да се веселят! Управителят, и той за известно време се присъедини от учтивост и извика и към готвача да рече трака-трака…но оня го нямаше никакъв.
Готвачът, стиснал в едната си ръка петлето, а в другата ножа, през това време бе минал вече през кухнята, бе излязъл в задния двор на ханчето и стоеше, без да придава каквато и да било свирепост на лицето си. Зелена ливада се разстла пред погледа на човека, краят на ливадата се обграждаше със сива върба и водна къпина, кичури червена ракита стърчеха тук и там, водни кончета хвъркаха и шумяха о крилата си из въздуха, зад върбите се виждаха румени селски покриви, посред покривите стърчеше кубе на църква, върху кубето щъркелово гнездо, върху щъркеловото гнездо стърчеше щъркел: обаче много по- високо от кубето и щъркела стърчеха телевизионни антени. От едната страна на селото и светлите припеци се гушеха гробищата и посред тях Рабишовата могилка, обрасла с червени петлета и жълти кокошчици. Готвачът погледна пърхащото в ръката му червено петле, потърси с очи Рабишовата могилка, но не можа да я различи сред зеленината. Той подхвърли петлето във въздуха и му изви са: „Иш!…“ Петлето припляска с крила, падна в тре-вата, изкукурига и се обърна, та погледна готвача с едното си око.
Готвачът седна на прага, запуши цигара и през благочестиво извиващия се дим се залюбува на петлето. То тръгна небрежно по зелената трева, тук се наведе да види нещо, там се опита да клъвне бягаща буболечка, мушица, изглед да, прелетя покрай човката му, защото се втурна да я преследва, и зае почти летяща поза, но мушицата се издигна и петлето пак се наведе да търси занимавка из зелената трева. Живи пилета те ще ядат на конски Великден — рече си готвачът, — трака-трака…
Търкаляйки тая мисъл из главата си, той влезе в кухнята, извади замразени бройлери от хладилника, наниза ги на шишове и отнесе да постави шишовете в стъкления търбух на грила. Металното животно се събуди, взе да преобръща нанизаните на шишовете пилета и да ги преживя. Нека читателят не се изненадва, че петлето не беше заклано от готвача. Управителят и готвачът играеха тоя театър пред всеки клиент, пожелал да изяде едно живо пиле. И всеки клиент, като изядеше пилето, си казваше: „Ето това е друга работа, вкусът му няма нищо общо със замразените бройлери на птицекланицата, а напротив!“
През това време ветеринарят говореше на своите хора:
— Не зная как ще погледнете на тая история, но искам да ви я разкажа, защото се е случила в същото това ханче преди няколко години след неявната смърт на воденичаря и защото тя и до днес продължава да ме вълнува както със своята загадъчност, така и с простотата си.
ИСТОРИЯТА С МОНГОЛОИДИТЕ
По онова време аз работех заедно с група колеги в района между пограничното село Рабиша, минералните бани и ханчето; трябваше да проверим ефекта от приложението на някои новости във ветеринарията. Вие знаете, че ветеринарията е сбор от научни знания, които обхващат анатомията, физиологията, болестите и лекуването на домашните животни (тук Куче влачи рече: „Как да не знаем!“), този сбор от научни знания всяка година се обогатява от световната практика и мога да твърдя, че в някои отношения ветеринарията изпреварва хуманитарната медицина, улеснена от обстоятелството, че борави с по-низши животни. От само себе си се разбира, че още в първата седмица ни налегна скука, по високите планински совати човек може да общува само с добитъка и с господа, но понеже няма господ, то оставаше единствено добитъкът. За да убиваме скуката с моите колеги, започнахме да слизаме до ханчето.
Познавам половината ханчета в България, но трябва да ви кажа, че тук не само ханчето, ами и мястото са едни от най-прекрасните, кътчета, каквито съм срещал през живота си. Тялото се разхлажда приятно от постоянно подухващия край реката вятър, окото се отморява, плъзгайки се по спокойните ливади, купи сено стърчат посред ливадите, зад купите се подема планината, а над планината се простира бездънното небе. Погледнете навън, за да се уверите! Човек, озовал се на такова място, има чувството, че е откъснат от света. Старият ханджия, по всяка вероятност вие го помните, куцащ човек, отглеждаше малко зеленчук, правеше изключително хубави салати, ловеше риба в реката със серкме, макар че това е забранено; когато човек е накрай света, за него няма забрани, има само привилегии и той е единственият законодател на себе си. Още в първите дни се сприятелихме с ханджията, човекът охотно куцукаше ту до реката, за да хвърли серкмето и да налови риба, ту до градината, за да набере пресен зеленчук, или пък ръмжеше около печката в кухнята и пържеше уловената риба. Той си въобразяваше, че тананика, но това не беше никакво тананикане, ами просто едно равномерно и монотонно ръмжене. (Куче влачи вметна: Освен че ръмжеше, понякога и боботеше.) Беше забавен човек, за куцотата си казваше, че на човека са му дадени два крака не за да върви с двата едновременно, а с единия крак да върви и с другия крак да се подпира. Той наистина вървеше само с единия си крак, като с другия се подпираше и ръмжеше монотонно… Но аз като че ли се увлякох и се отплеснах от темата ви, пък темата ми беше за масовото преплуване на Жълтата река и за китайците.
