Цялата видима част от Диска вече бе покрита с блестяща бяла кожа, която й беше точно по мярка. Галдър погледна към собствените си ръце и видя, че са покрити с бледа мрежа от лъскави нишки, които следваха всяко негово движение.
Разпозна този тип магия. Беше я използувал преди. Но неговата беше в по-малък мащаб — в много по- малък.
— Това е магия за Промяна — каза Траймън. — Целият свят се променя в момента.
Някои хора, помисли си мрачно Галдър, щяха да имат благоприличието да сложат възклицателен знак на края на твърдение от този род.
Чу се звук, възможно най-слабият от чистите тонове, висок и остър, като пукване на мише сърце.
— Какво беше това? — попита Галдър.
Траймън вирна глава.
— До диез, мисля — отвърна.
Галдър не каза нищо. Лъскавата белота беше изчезнала и първите звуци на пробуждащия се град почнаха да се процеждат нагоре към двамата магьосници. Всичко изглеждаше съвсем същото, както преди. Нима целият този труд беше само и само нещата да си останат същите?
Той потупа разсеяно джобовете на ризата си и най-накрая намери това което търсеше, зад ухото си. Пъхна влажния фас в устата си, извика мистичен огън измежду пръстите си и силно си дръпна от жалката папироса, докато пред очите му заиграха сини пламъчета. Изкашля се един-два пъти. Беше се замислил наистина дълбоко. Опитваше се да си спомни дали някой от боговете не му дължи някаква услуга.
Всъщност боговете не по-малко от магьосниците бяха озадачени от всичко това, но бяха безсилни да направят каквото и да било, а освен това бяха заети в продължилата цяла вечност битка с Ледените Великани, които бяха отказали да върнат косачката за ливади.
Все пак, някакво обяснение на това какво наистина се беше случило, би могло да се намери във факта, че Ринсуинд, чийто изминал живот тъкмо беше стигнал до един интересен момент когато беше петнадесетгодишен, изведнъж откри, че в края на краищата не умира, а виси с главата надолу на някакъв бор.
Слезе лесно, падайки неконтролируемо от клон на клон, докато се приземи на главата си в купчина борови иглички, където полежа, мъчейки се да си поеме дъх с мисълта какво не би дал само и само да беше по- добър човек. Някъде, сигурен беше, трябваше да има напълно логична връзка. В един миг на човек му се случва да умира, след като е паднал от ръба на света, а в следващия — виси надолу с главата на някакво дърво.
Както винаги ставаше в такива моменти, Магията се надигна в мозъка му.
Преподавателите на Ринсуинд единодушно бяха заключили, че той е роден магьосник толкова, колкото рибите са родени алпинисти. Вероятно и иначе щяха да го изхвърлят от Невидимия Университет — не можеше да запомни магиите и от пушенето му ставаше лошо — но това, което наистина му причини неприятности, беше глупостта му да се промъкне в стаята на окованата с вериги Октаво и да я отвори. Освен това неприятностите се увеличиха още повече от факта, че никой не можа да проумее как така всички катинари временно се бяха отключили.
Магията не беше придирчив квартирант. Само си кротуваше като стара жаба на дъното на блатото. Винаги обаче, когато Ринсуинд се чувстваше наистина уморен или много уплашен, тя се опитваше да го накара да я каже. Никой не знаеше какво би станало, ако една от Осемте Велики Магии се каже самостоятелно, но се смяташе, че най-доброто място за наблюдение на ефекта би била следващата вселена.
Това беше странна мисъл за човек, легнал в куп борови иглички след като току-що е падал от ръба на света, но на Ринсуинд му се стори, че магията иска той да остане жив.
— Устройва ме — помисли си.
Надигна се и погледна дърветата. Ринсуинд беше градски магьосник и макар да съзнаваше, че има разлики между отделните видове дървета, по които техните най-близки роднини ги разпознават, единственото нещо, което знаеше със сигурност беше, че в земята е пъхнат онзи край, по който няма листа. Дърветата бяха твърде много, набодени без абсолютно никакво чувство за ред. Тук не беше метено от векове.
Спомни си, че имаше нещо такова, дето можеш ла разбереш къде си по това от коя страна на дървото расте мъх. По тези дървета мъхът беше навсякъде, а също и дървени брадавици и разкекерчени стари клони. Ако дърветата бяха хора, тия щяха да седят в люлеещи се столове.
Ринсуинд ритна най-близкото. С безпогрешна точност то го удари с един желъд. Той каза „ох“. Дървото, с глас като при отварянето на много стара врата, каза „Така ти се пада“.
