Двуцветко прозвуча упрек. Много рядко нещо в гласа му даваше да се разбере, че не смята Ринсуинд за великолепен чародеец и магьосникът подскочи.
— Знам, знам — рече грубо.
— Тогава какъв вид дърво е това? — попита туристът.
Ринсуинд погледна нагоре.
— Бук — отсече.
— Фактически… — почна дървото, но веднага млъкна. Беше уловило погледа на Ринсуинд.
— Тези неща там горе приличат на дъбови желъди — усъмни се Двуцветко.
— Да, така е, това е сесилната или още хептокарпическа разновидност — каза Ринсуинд. — Плодовете действително много приличат на дъбови желъди. Практически могат да заблудят всекиго.
— Глей ти — възкликна Двуцветко, — ами какъв е онзи храст ей там, тогава?
— Леска.
— Но по него има бодли и червени боровинки!
— Е и? — строго каза Ринсуинд и го изгледа свирепо.
Двуцветко се предаде пръв.
— А, нищо — каза отстъпчиво. — Сигурно са ме информирали грешно.
— Точно така.
— Но под него има някакви големи гъби. Могат ли да се ядат?
Ринсуинд предпазливо ги огледа. Наистина бяха много големи и шапките им бяха на бели и червени петна. По-точно бяха от сорт, който местният шаман (който в момента се намираше на няколко мили и се сприятеляваше с една скала) обикновено ядеше само след като първо си завържеше с въже единия крак за някоя скала. Нямаше как, трябваше да излезе под дъжда да ги огледа. Коленичи в шумата и надникна под шапката. След малко пророни едва-едва:
— Не, изобщо не стават за ядене.
— Защо? — извика Двуцветко. — Да не би жълтият цвят на ръбчетата отдолу да не е какъвто трябва да бъде?
— Не, не е това…
— Сигурно браздите по пънчетата им не отговарят тогава.
— Съвсем нормално изглеждат, всъщност.
— Шапките тогава. Сигурно цвета им не е както трябва, а? — попита Двуцветко.
— Не съм сигурен за това.
— Е, добре де, тогава защо да не могат да се ядат?
Ринсуинд се изкашля.
— Ами заради вратичките и прозорчетата — каза нещастно, — веднага ги издават.
Гръм се търкаляше из Невидимия Университет. Дъжд се лееше върху покрива му и гъргореше през муцунестите му водоналивници, макар че един-два от по-хитрите бяха офейкали и се бяха подслонили под лабиринта от керемиди. Далеч под покрива, в Голямата Зала, осемте най-могъщи магьосника в света на Диска се събраха в осемте върха на церемониалния октограм. В действителност те може би не бяха най- могъщите, но със сигурност притежаваха огромни способности за оцеляване, което в магьосническия свят на жестока конкуренция беше почти едно и също. Зад всеки магьосник осми ранг стояха по половин дузина седморангови, които се опитваха да го избутат и на старшите магьосници се налагаше да култивират въпросително отношение към, да речем, скорпиони намерени в леглата им. Една древна поговорка обобщава: „Когато на един магьосник му омръзне да търси парчета стъкло в обяда си“, се казва в нея, „значи му е омръзнал живота“.
