Не и когато го съзерцаваш, помисли си Ларсън.
— Лео Марковиц е блестящ проектант и специалист. Познавам го само професионално, разбира се, но не мисля, че притежава нещо повече от професионализъм. Взе една хаотична система, проследи хиляди досиета на защитени свидетели и… и създаде от нея не просто база данни, а закодирана база данни. Платихме на десетина осъдени хакери да се опитат да пробият Лаена и никой от тях не можа да премине дори първата бариера. Човекът е гений.
— Колко от хората в Програмата знаеха с какво се занимава…
— Виж какво, ако намекваш за това, което си мисля, знай, че вече сме те изпреварили. Захванахме се отдавна. Ротем също. Ако има къртица — в Програмата, в отдела, в правосъдието, ще я изровим.
— Сигурен съм, че ще го направите, но ние подхождаме от съвсем различен ъгъл. Вие се опитвате да откриете къртица и да я заловите. Ние се опитваме да открием Марковиц, а това означава да тръгнем от лицата, които са знаели каква е неговата роля, и да пресеем непосредствените им действия — телефонни разговори, електронна поща, контакти, финанси. Част от нещата, които и вие проверявате.
— Добре, ще ти дам имената. Ще ти ги изпратя по имейл. Наблюдаваме общо около осем човека.
— Това ще е от помощ. Благодаря.
— Коя е жената? — попита Съндърланд. — Как е истинското й име?
— Стивънс. Хоуп Стивънс.
Съндърланд кимна. Никой не забравяше Хоуп. Но както се оказа, Съндърланд я бе запомнил по причини, различни от тези, за които Ларсън би могъл да си помисли.
— Знаеш ли, че тя отказа да участва?
— Чух за това. — Ларсън си пое дълбоко дъх. — Трябва да разбера какво има в досието й в Програмата. Какво може да научи някой, който го види. Трябва да я открия.
Леко наклонената в поза на любопитство глава бе нещо, което дъщеря му бе копирала от него.
— Упълномощен ли си за това?
Деликатна територия. Ларсън се поколеба.
— Защото, не знам дали знаеш това или не, но правосъдието би обърнало света да я намери тъкмо сега. Има едно висящо дело. Тя може да се окаже… от решаващо значение…
— Дони Ромеро.
— Започваш да ме впечатляваш, Ларсън.
— Или да ви вбесявам? — Бе разгадал какво се крие зад изражението му.
Съндърланд се усмихна иронично.
— Добре де. Това също.
— Има нещо, което няма да прочетете в нито един доклад: помощникът на Марковиц — онзи, когото намерихме мъртъв в банята на долния етаж, е бил убит от същия човек, който нападна Хоуп Стивънс в автобуса преди шест години. Помните ли онзи инцидент?
— Продължавай.
— Трябва да я открия, защото онези ще я потърсят. Помощникът на Марковиц е бил убит или от същия човек, или от някой, обучаван по същия начин, защото убийството носи почерка на извършителя. Никога няма да докажем, че са Ромеро, но това не е моя работа. Също така никога няма да можем да докажем, че Хоуп Стивънс е първа в списъка на свидетелите, които искат да видят мъртви. Представете си, че прочете за подновяването на делото срещу Дони, промени намеренията си и изскочи от храстите. Дали биха поели подобен риск? Разполагаме с две възможности: да ги оставим да я убият или да я издирим. Можем да заложим капан и да арестуваме убиеца, а после да се опитаме да получим информация от него или — това е повече по вкуса ми — да го побъркаме от страх, да го пуснем и да се надяваме, че ще допълзи обратно в леговището си.
Тези думи изненадаха Съндърланд. Честно казано, на Ларсън изобщо не му пукаше дали ще проследят убиеца, но разбираше, че Съндърланд се нуждае от нещо повече от спасяването на един свидетел от Програмата.
— Същото леговище, където са Марковиц и Лаена, както предполагам — добави Ларсън.
— Вече ти казах, тя се укри.
— Вие я включихте в Програмата.
— Направих го. Така е.
— Създадохте й нов живот, чийто модел тя може би още следва, макар и под чуждо име.
— Вкарал съм десетки, стотици души в Програмата. Какво те кара да мислиш, че съм запомнил Стивънс?
Ларсън имаше готов отговор на това.
— Преди да се укрие, разговаряхте ли с нея, или просто изчезна?
Съндърланд стисна устни, погледна го замислено и леко поклати глава.
— Аз не постъпвам така — отвърна той. — Не знам какви са вашите обичаи, заместник-шериф, но аз не обсъждам живота на защитени свидетели.
— Оперативният списък е изчезнал. Никой не е защитен. Но какво става с другия, онзи с имената на излезлите от Програмата? Защо си мисля, че са в отделен списък?
— Всичко, което се съдържа в Лаена, или почти всичко е копирано на хартия. Освен това имаме и дублиращи записи върху дисковете на Лаена. Докато разговаряме, всичко това се възстановява. Към понеделник ще сме си върнали почти всичко.
Тонът му говореше друго, но Ларсън реши да не му се противопоставя. Дублиращите списъци вероятно бяха инсталирани от Марковиц и ако бе така, достъпът до тях можеше да се окаже доста труден. В Програмата сигурно имаха списъците на хартия, но доколко бяха актуални и щяха ли да бъдат предадени и класифицирани, беше друг въпрос. Вероятно кашата бе много по-голяма, отколкото Съндърланд предполагаше. Само за няколко години, откакто разчитаха на компютри, ръчната обработка на документацията явно се бе превърнала в анахронизъм.
— Нуждая се от всичко, с което разполагате за нея — каза Ларсън. Усети съпротивата на Съндърланд и попита: — Как мислите, защо още не е имало кръвопролитие?
— Моля?
— Ако Марковиц е пробил Лаена и е разшифровал всяка от защитените самоличности, ако Ромеро разполагат с всички тези имена и адреси, защо тогава още не е последвала кървава баня? — Съндърланд се бе разположил зад бюрото и Ларсън пристъпи напред, настанявайки се в удобното кресло от червена кожа срещу него. — Биха могли да разпродадат веднага имената от този списък. Купувачи ще се намерят. Всяка престъпна фамилия в страната има в този списък някого, когото желае да види мъртъв; има издадени смъртни присъди, а някои ги сърбят ръцете да се захванат. Тогава защо няма кръвопролития?
— Убеден съм, че Скот ти е казал за кодирането, уникално за всяка самоличност. Това е много работа. Отнема много време.
— Друга причина?
— Искат да подберат най-ценното от списъка, предполагам. Изпреварили сме те в това, Ларсън. Повярвай ми, точно в момента имаме екипи, които възстановяват информацията за десетки свидетели.
— Но не и онези, които са се укрили — каза Ларсън.
— Всъщност разпространяваме предварително подготвено общо предупреждение към всички свидетели.
Червен флаг, чието предназначение е да накара тях и близките им да се покрият. Ще останат така, докато не бием отбой.
— И Хоуп ще се подчини на това?
— Ако има ум в главата си, ще го направи.
— А ако няма ум в главата си — каза Ларсън, — ще изпуснем златния шанс да заловим един убиец и да намерим Марковиц.
— Винаги ли си толкова самоуверен?
— Издирването на опасни престъпници не може да се сравни с нищо. Трябва да се научиш да надничаш зад всяко ъгълче. Това е единственото, заради което съм тук.
Съндърланд се изправи и тръгна към вратата на кабинета си, подканяйки Ларсън да го последва.
— Хайде — каза той. Ларсън не помръдна.
— Трябва да ми помогнете.
— Не и тук — отвърна Съндърланд. — Не и в моя дом. Няма да обсъждам действията на защитен свидетел, дори и укрил се, в дома си. Имаме стая в центъра на града. Чиста е. Ние двамата също трябва да сме чисти. Няма да го направя без тези предпазни мерки.
Ларсън направо скочи от стола. Съндърланд се бе съгласил да му даде Хоуп Стивънс.
Накараха Ларсън да изпразни джобовете си — портфейл, документи, дребни пари, носна кърпа, химикалка, както и да остави телефона и колана си, всичко метално, и да ги предаде на заместника, който отговаря за това. Съндърланд направи същото, но носеше много по-малко неща у себе си. Прекараха металотърсачите по тях като при проверка на летище. Влязоха в обикновена на вид конферентна зала.
Разположена сред множество кабинети, тя нямаше нито прозорци, нито някаква украса, само една-единствена врата, която се затвори с особено щракване. Бледозелените стени се сториха необичайни на Ларсън, вероятно бе използвана специална боя на метална основа или дори сложен материал, който отразява радиовълните. Беше чувал за подобни стаи, но никога не бе влизал в такава. Нито телефон, нито компютър. Никакви контакти. Вградените в тавана лампи светеха през някакво плътно стъкло и той си помисли, че този материал вероятно също е предназначен да отклонява всички случайни радиовълни.
Караха около трийсет минути до центъра на града, като с наетата си кола Ларсън следваше буика на Съндърланд. „Толкова много усилия — помисли си той — само за една жена, която вече дори не е в Програмата“. Никога нямаше да разбере докрай управлението, от което беше част.
Ларсън помоли за обикновен дървен молив и празен лист и ги получи.
— Хоуп Стивънс бе преместена под името Алис Фризън — започна Съндърланд, без да се церемони. Вероятно бързаше. — Бейкърсфилд, Калифорния.
