наситена с емоции авантюра преди малко повече от три години. Никой от тях не бе влязъл в леглото с очаквания, по-големи от тези за утеха и разбиране, но това им бе създало доверие един в друг за цял живот. Линда често се грижеше за Танър, кучето на Ларсън, когато той заминеше по работа. Беше й оставил съобщение от Ню Джърси и реши да продължи нататък.
Тя пресяваше обажданията си, затова му се наложи да почака за отговор. Никога не го питаше къде се намира или какво прави.
— Танър е добре — започна тя разговора.
Той й поблагодари, че е приела кучето почти без предупреждение, и тя му отвърна, че за нея това не е проблем. Живееше в наследена от съпруга й огромна къща с просторен заден двор, с която накрая щеше да се наложи да се раздели. Но все още бе рано. И двамата разбираха, че не е готова. Той каза:
— Помниш ли онзи тип, за когото ти казах, че е уведомен за новата самоличност на един приятел? — Името нямаше значение.
— Да? — Гласът й звучеше тревожно. Беше й казал, че проследяването на подобна информация може да му струва работата.
— Паркирал съм на един ъгъл разстояние от дома му.
— Е, това е нещо ново.
— Луд ли съм?
— Разбира се, че си. Полудял от любов, нали?
— Тя е в опасност.
— Съжалявам.
— Не знам дали не използвам това просто като претекст, но ей ме на тук, готов да отида докрай.
— Недовършена работа?
— Точно така.
— Ако можех да прекарам дори и пет минути с Джак… Е, това си го слушал достатъчно.
Приятелят на Ларсън бе починал, докато изнасяше лекция в малък колеж в Ню Ингланд. Не заради хонорара, а просто защото го бяха помолили. На четирийсет и три години. Доста по-рано, отколкото му се полагаше.
— Ще получа своите пет минути — каза той, макар гласът му да прозвуча не съвсем уверено. Шансовете му да разбере нещо за Хоуп тук бяха ограничени от високата стена, издигната да предотврати всякакви намерения за контакт.
— Помни, че ти си този, който търси. Имал си време да обмислиш тази втора среща и нейното значение. Тя не е имала. Не я съди по първата реакция. Дай й малко време да подреди мислите си. Никак няма да й е лесно.
— И за двама ни няма да е лесно.
— Радвам се за теб.
Почувства се истински задник затова, че бе въвлякъл Линда в тази история, натрил й бе носа с възможността, която имаше, докато за нея нямаше никакъв шанс отново да бъде с него. Той продължи:
— Когато я намеря, може би аз ще съм този, който ще й направи предложение.
— Ще осигуря на Танър добър дом — бе единственото, което каза тя.
Усети как гласът й се напряга, можеше да си я представи до кухненската маса. Познаваше навиците й. Обичаше я, като една от добрите. Щяха да си липсват взаимно.
— Ще видим — каза той.
Тя му напомни да се пази и че го обича. Докато затваряха, той осъзна колко близки бяха станали и колко щеше да му липсва.
Отново излезе на пътя; дърветата преливаха от багри, а Ларсън си мислеше какъв риск за кариерата си поема, идвайки тук, в дома на човека. Не се полагаше да знае самоличността на когото и да било от регионалните директори на Програмата, още по-малко да го посещава без предупреждение. Нямаше представа какви последствия можеха да възникнат от това.
Спря пред внушителна триетажна къща в стил „Тюдор“. Или Съндърланд, или съпругата му произхождаха от богато семейство, а може тя да имаше страхотна работа, защото нямаше как със заплатата си Съндърланд да си позволи такъв палат. Отличаваше се с четири тухлени комина, алуминиева дограма и двор, изцяло проектиран от озеленител — напомняше по-скоро на парк, застлана с плочи алея, която водеше към дървена порта с масивно чукче от ковано желязо във формата на лавров венец. Двойка величествени дъбове хвърляха сянка върху предния двор, а листата им шумоляха в краката на Ларсън. Респектиран от обстановката, той си повтори не само какво щеше да каже, но и как щеше да го направи.
Отвори му момиче, което бе на път да се превърне в девойка; бе свенливо и докато говореше, се опитваше да прикрива с ръка шините в устата си. Беше облечена в джинси с ниска талия и фланелка, която откриваше пъпа й. Ларсън се запита какво ли е да й бъдеш родител.
— Марли? Татко вкъщи ли е? — Рискува, като използва името й, но знаеше, че фамилиарността може да я отпусне.
Тя вирна глава. Любопитка.
— Мога ли да му предам кой го търси?
Точните думи. Не го покани вътре. Беше блокирала вратата с крак. Точното обучение.
— Заместник-шериф Роланд Ларсън — представи се той и й подаде визитната си картичка. — Предай му, че работя за… — Произнесе го буква по буква: — О-И-О-П.
— Разбира се. Изчакайте тук, моля.
Тя затвори вратата. Мамка му. Ларсън опита бравата и установи, че е заключена. Децата на Съндърланд бяха расли със съзнанието колко сложно е да живееш под един покрив с регионален директор на Програмата. Но пък би могло да бъде и просто синдром на предградията. Имаше само още четирима регионални директори, които познаваха Програмата толкова отблизо, но Съндърланд бе този, който бе преместил Хоуп от фермата.
Лицето на Съндърланд и измачканите му дрехи оставяха впечатлението, че напоследък не е спал. Зацапаните очила за четене висяха от шията му на тънка черна връвчица. Миришеше на пуканки — това вероятно бе миризмата на самата къща. Имаше студени сини очи, от които струеше презрение, римски нос, чиито побелели косъмчета се нуждаеха от подстригване, цепната брадичка и клепнали уши. Побелялата му коса беше подстригана като на съседите му в предградието — истинско прикритие. Дясната му ръка, скрита зад масивната врата, вероятно държеше оръжие.
Ларсън зърна отражение в тесния страничен прозорец. Двама едри, добре облечени типове, съвсем не намясто в съботния ден, бяха застанали на тротоара между него и колата му; заместник-шерифи, чиято задача без съмнение бе да пазят човека, който отговаряше за толкова много съдби. Загубата на Лаена бе разтърсила Програмата из основи.
— Документите — заповяда Съндърланд, докато си играеше с визитката му.
Ларсън разгърна картата си за самоличност, движенията му бяха плавни и овладени заради двамата зад него.
— Срещали сме се веднъж, преди шест години.
— Така ли? — попита той, докато все още разучаваше документите през полумесеците на очилата си.
— Свидетелят беше жена — каза Ларсън, посочвайки пола да опресни паметта на Съндърланд, защото жените бяха малцинство сред защитените свидетели. — Беше в една ферма извън Сейнт Луис. Вие дойдохте да я инструктирате.
Съндърланд му хвърли бърз поглед над очилата си.
— Изглеждате ми смътно познат.
— По онова време Скот Ротем бе ръководител на операцията. Още преди звеното ни за защита да бъде трансформирано в ОИОП.
— Забележителна кариера. — Все още не можеше да се сети за Ларсън. — Нека ти задам един въпрос: Защо в моя дом? Да не си се побъркал?
Телефонният номер на Съндърланд не бе регистриран в телефонен указател, нито в правителствените списъци, нито в интернет — стандартна предохранителна процедура за регионален шеф от Програмата. Петимата регионални директори извършваха окончателните премествания на всички свидетели и наблюдаваха поведението им по новите места. Затова бяха силно охранявани.
— Проследих ви чрез Марли и Конър. Вие или съпругата ви сте им купили мобилни телефони преди около година и половина. За телефона на Марли е отбелязан домашният й адрес. Трябваха ми около трийсет минути да го получа.
Съндърланд направи гримаса и махна на двамата телохранители да се оттеглят. Докато затваряше вратата зад Ларсън, попита недоверчиво:
— Открил си ме чрез мобилните телефони на децата ми?
— С това си вадя хляба.
Дневната бе мебелирана в стил „Чипъндейл“, с ръчно тъкани килими, които покриваха само част от пода, и цветя, аранжирани в тон с обстановката. Ларсън се опиваше от сладкия аромат на политура за мебели и щипещия мирис на узряло сирене. Чу, че някъде работи телевизор.
Съндърланд го преведе покрай кухнята по коридор, окичен със снимки от летните ваканции на семейството. Звукът от телевизора, отначало силен, постепенно затихна.
— Скот знае ли за това посещение?
— Не съвсем — отвърна откровено Ларсън.
— Отделът за издирване на опасни престъпници изключително уважава служителите от службите, Ларсън, и всички ние разбираме, че вие сте тези, които вършат работата на терена. Ротем може да бъде истинска напаст. Това също го знаем. Но той умее да довежда работата докрай. Ти също, доколкото ми е известно, иначе нямаше да ти позволя да прекрачиш този праг. — В действителност си бе спомнил името на Ларсън, макар да не можеше да го свърже с лицето.
— Добре ли познавате Марковиц? — попита Ларсън, след като вратата на кабинета бе затворена.
Личеше, че е обитаван, малко разхвърлян — явно стаята бе предназначена за прислугата, а после я бяха преустроили, защото се намираше в близост до мокрото помещение. Миришеше на маслени бои и уиски. В близкия ъгъл бе поставен изпоцапан с боя дървен статив с недовършен пейзаж, някак безвкусен.
— Успокоява нервите — обясни Съндърланд, щом видя накъде гледа Ларсън.
