Говорещия веднага предаде думите на останалите.
— Налице са две възможности. Първата е Корабът да се насочи към най-близката галактическа планета като разчита единствено на ядрената енергия на Машината. Пътуването ще отнеме приблизително двеста години. При пристигането Машината може би все още ще е жива, но това не важи за останалите. Втората възможност е да открием примитивна планета, на която има потенциални Тласкачи в този район. Ще вземем един от тях, ще го обучим и той ще ни върне в галактическа територия.
Мислещия замълча, защото бе изредил всичко, което бе открил в клетките си.
Гласуваха и решиха да се спрат на втората алтернатива. Всъщност нямаха друг избор — единствено тя даваше някаква надежда да се върнат по домовете си.
— Добре тогава — каза Говорещия, — да се нахраним. Струва ми се, че всички го заслужаваме.
Тялото на мъртвия Тласкач беше подадено в устата на Машината, която го изконсумира веднага — изсмука енергията на атомите му. Машината беше единственият член на Екипажа, който се хранеше с атомна енергия.
Хранещия се спусна към един Акумулатор, за да нахрани останалите. Пое енергия и я трансформира в съответните хранителни вещества за всеки от членовете на Екипажа.
Окото се поддържаше предимно със сложни хлорофилни вериги. Хранещия му ги осигури, даде на Говорещия нужните му въглеводороди, после хлорните съединения за Стените. За Лекуващия изработи копие на силикатните плодове, които растяха на родната му планета.
Най-накрая всички се нахраниха и на Кораба настъпи порядък. Акумулаторите се свиха в един ъгъл и отново заспаха блажено. Окото разшири полезрението си, като настрои главния си зрителен орган за мощен телескопичен прием. Дори и при извънредните ситуации Окото не можеше да се сдържи и съчиняваше стихове. Обяви, че е създал нова поема, озаглавена „Галактически отблясък“. Никой не искаше да я чуе, така че Окото я предаде на Мислещия, който съхраняваше всичко — добро и лошо.
Машината никога не спеше. Заредена с нова енергия от тялото на Тласкача, тя понесе Кораба напред няколко пъти по-бързо от светлината.
Стените спореха помежду си коя от тях е била най-опиянена при последната им отпуска.
Говорещия реши да се разположи удобно. Освободи се от Стените и се залюля във въздуха, увиснал на малките си, преплетени нишки.
Замисли се за Тласкача. Струваше му се странно. Беше приятел на всички, а сега го бяха забравили. И не поради безразличие, а защото Корабът беше едно цяло — загубата на член от Екипажа предизвикваше съжаление у всекиго, но най-важното беше цялото да продължава да съществува.
Носеха се между слънцата в периферията.
Мислещия набеляза спирална траектория за търсене и изчисли, че вероятността да открият планета на Тласкачи е горе-долу четири към едно. След седмица попаднаха на планета на примитивни Стени. Спуснаха се ниско и видяха как правоъгълните жилави същества се излежаваха на слънчевите лъчи, как изтъняваха телата си, за да се носят с вятъра.
Стените на кораба въздъхнаха носталгично. Планетата им напомняше за дома.
Галактически екип все още не беше влизал във връзка с тези примитивни стени и те все още не знаеха какво велико бъдеще ги очаква — да се присъединят към огромната Кооперация на галактиката.
По траекторията имаше твърде много мъртви светове, както и прекалено млади, за да може на тях да се зароди живот. Откриха планета на Говорещи, които бяха разпрострели комуникационните си мрежи върху половин континент.
Говорещия ги гледаше напрегнато с помощта на Окото. Обзе го самосъжаление. Спомняше си дома, семейството си, приятелите. Спомни си дръвчето, което се канеше да купи, когато се върне.
За миг се зачуди какво прави тук — като част от кораб в този отдалечен край на Галактиката.
Прогони лошото настроение. Беше уверен, че ще открият планета на Тласкачи, ако търсят достатъчно упорито.
Надяваше се.
В непроучената периферия имаше множество тайнствени светове. Попаднаха и на примитивни Машини, потопени в радиоактивния океан.
— Това са богати територии — каза Хранещия на Говорещия. — Галактиката трябва да изпрати тук контактна група.
— Когато се върнем, сигурно ще изпратят — отвърна Говорещия.
Бяха добри приятели, дори и извън всеобхватната дружба в рамките на Кораба. Не само защото бяха най-младите членове на Екипажа, макар че и това беше сред причините. И двамата имаха сходни функции, което ги сближаваше. Говорещия преобразуваше езици, а Хранещия — хранителни съставки. Освен това донякъде си приличаха. Говорещия представляваше сърцевина с нишки проводници; Хранещия представляваше сърцевина със смукала.
Според Говорещия, Хранещия беше най-осъзнаващото същество на Кораба след него. Понякога се питаше как някои от останалите изобщо успяват да се справят с процесите на съзнанието си.
Нови слънца, нови планети. Машината започна да прегрява. Обикновено я използваха само при приземяване и излитане, понякога и при по-сложните маневри между планетите. Сега работеше без прекъсване от седмици както с по-голяма, така и с по-малка от светлинната скорост. Напрежението си казваше думата.
Хранещия, с помощта на Лекуващия, изработи охлаждаща система. Беше несъвършена, но трябваше да свърши работа. Хранещия свърза по определен начин азотни, кислородни и водородни атоми, за да направи охлаждаща течност. Лекуващия препоръча продължителна почивка и обясни, че старицата не би издържала повече от седмица.
Търсенето продължи, но духът на Екипажа непрекъснато спадаше. Всички си даваха сметка, че Тласкачите са рядкост в галактиката, в сравнение с плодовитите Стени и Машини.
Стените вече бяха сериозно увредени от космическите частици. Жалваха се, че ще имат нужда от пълна козметична операция след завръщането си. Говорещия ги успокояваше, че фирмата ще поеме разноските по нея.
Дори и Окото се бе зачервило от безкрайното взиране в космоса.
Спуснаха се към още една планета. Данните й бяха подадени на Мислещия, който ги обработи.
Приближиха се още и успяха да различат релефа й. Тласкачи! Примитивни Тласкачи!
Върнаха се назад, за да съставят плановете си. Хранещия създаде двайсет и три вида опияняващи вещества, за да отбележат находката.
Корабът не беше годен да функционира в продължение на три дни.
— Всички готови ли са? — попита след това Говорещия, все още замаян. Страдаше от тежък махмурлук, който изгаряше нервните му окончания. Какъв празник само! Спомняше си, че прегръщаше Машината и че я канеше да види дръвчето му, когато го купи.
Потрепери при мисълта.
Останалите от екипажа също не бяха във форма. Стените изпускаха въздух в космоса, защото не бяха в състояние да затворят плътно пролуките помежду си. Лекуващия беше в безсъзнание.
Най-зле обаче беше Хранещия. Тъй като системата му можеше да се адаптира към всякакво гориво, освен атомното, той бе опитвал всички вещества, които бе произвел — йодни съединения, чист кислород или етерични масла. Наистина беше зле. Смукалата му, които обикновено бяха сини, сега бяха добили оранжев оттенък. Системата му работеше трескаво, за да се прочисти и процесът го измъчваше.
Единствените трезви на борда бяха Мислещия и Машината. Мислещия не употребяваше упойващи вещества — това не беше типично за космически пътешественик, но беше типично за Мислещ — а Машината не можеше да го прави.
Изслушаха Мислещия, който изреди някои изумителни факти. От данните за повърхността на планетата, предоставени от Окото, ставаше ясно, че на повърхността й има метални конструкции. Мислещия изказа будещото тревога предположение, че Тласкачите от тази планета са създали механична цивилизация.
— Това е невъзможно — отсякоха три от Стените. Повечето членове на Екипажа бяха склонни да се съгласят с тях. Бяха виждали метал само в специалните хранилища под повърхността на планетите си или на неизползваеми ръждясали купища.
— Да не искаш да кажеш, че правят разни неща от метал? — настоя Говорещия. — От обикновен
