Екипажът изрази възторга си по комуникационните канали на Говорещия. Та това бяха първите думи на Тласкача!
Говорещия ги проучи и затърси в паметта си. Знаеше около двеста езика на Тласкачи и много повече наречия. Установи, че в случая се касае за смесица между два от тях.
Тласкача се нахрани и се огледа. Говорещия улови мислите му и ги предаде на Екипажа.
Съществото възприемаше Кораба им по странен начин. В представите му той беше хаос от цветове. Стените бяха на вълни. Пред него имаше нещо, напомнящо гигантски паяк, оцветен в зелено и черно, чиято паяжина опасваше целия кораб и влизаше в главите на всички същества. Окото му приличаше на странно малко животно без козина, нещо средно между одран заек и яйчен жълтък — разбира се, никой от тях не знаеше какви са тези неща.
Говорещия остана във възторг от новата перспектива, която разкри пред него умът на Тласкача. Никога досега не бе гледал на нещата по този начин. Сега, след като това същество му ги показа в такъв вид, наистина беше склонен да се съгласи, че Окото е смешно същество.
Заеха се с комуникацията.
— Какво, по дяволите, сте вие? — попита Тласкача, който сега беше доста по-спокоен, отколкото в началото. — Защо ме довлякохте тук? Полудял ли съм?
— Не — отговори Говорещия, — нямате психични отклонения. Ние сме галактически търговски кораб. Силна буря ни отклони от курса на полета и нашият Тласкач загина.
— Добре де, какво общо има това с мен?
— Искаме да се присъедините към екипажа — обясни Говорещия — и да заместите Тласкача ни.
Тласкача се замисли над положението. Говорещия долавяше конфликта в мислите му. Все още съществото не беше решило дали да приеме ситуацията като реална, или не. Най-накрая Тласкача реши, че не е полудял.
— Вижте какво, момчета — каза той, — не знам какви сте вие и как да си обясня всичко това. Трябва да изляза от тук. Аз съм в отпуск и ако не се прибера навреме, американската армия ще прояви много сериозен интерес.
Говорещия го помоли да обясни какво е „армия“ и подаде получените данни на Мислещия.
— Тези Тласкачи влизат в конфликти помежду си — беше заключението на Мислещия.
— Но
— Бих искал да ви помогна — каза Тласкача, — но не знам откъде ви е хрумнало, че ще мога да тласкам нещо толкова голямо. Ще ви трябва цяла танкова дивизия само за да го помръдне.
— Одобрявате ли войните? — попита Говорещия, по предложение на Мислещия.
— Никой не одобрява войните. Поне не тези, които трябва да умират в тях.
— Тогава защо ги водите?
Тласкача присви органа си за хранене по определен начин. Окото регистрира движението и го предаде на Мислещия.
— Ако не убиваш, ще те убият, не знаете ли какво е война?
— Ние нямаме войни — отговори Говорещия.
— Имате късмет тогава. Ние имаме. Много при това.
— Разбира се — съгласи се Говорещия. Вече бе получил пълното обяснение от Мислещия. — Искате ли да им сложите край?
— Естествено, че искам.
— Тогава елате с нас. Станете наш Тласкач.
— А как, по дяволите, бих могъл да сложа край на войните? — настоя Тласкача. — Дори и да отида при едрите риби и им кажа…
— Няма да се наложи — прекъсна го Говорещия. — Достатъчно е да дойдете с нас, нищо повече. Да ни тлаксате до базата ни. Галактиката веднага ще изпрати контактен екип на планетата ви и това ще сложи край на войните.
— Глупости — възкликна Тласкача. — Вие не можете да се махнете от тук, нали? Хубаво. Никакви чудовища няма да превземат Земята.
Объркан, Говорещия опита да схване смисъла. Нима беше казал нещо нередно? Или пък Тласкача не го бе разбрал?
— Стори ми се, че искате да прекратите войните — каза той.
— Разбира се. Но не искам никой да ни принуждава да го правим. Не съм предател. Предпочитам да се бия.
— Никой няма да ви принуждава. Ще престанете, защото повече няма да има нужда от тях.
— Знаете ли защо воюваме?
— Очевидно е.
— Така ли? И какво е вашето обяснение?
— Отделени сте от Галактиката — отвърна Говорещия. — Вие имате своята тясна специалност, тя е да тласкате, но няма какво да тласкате. Следователно нямате реална работа. Играете си с нещата — метал, неодушевени предмети и така нататък — но не получавате истинско удовлетворение. След като сте лишени от истинското си призвание, започвате да воювате поради огромната си обърканост. След като веднъж намерите мястото си в Галактическата кооперация… уверявам ви, това е много важно, войните ви ще бъдат прекратени. Защо да воювате, което е неестествено занимание, когато можете да Тласкате? С това ще дойде и краят на вашата механична цивилизация, тъй като тя ще се окаже напълно излишна.
Тласкача поклати глава и Говорещия предположи, че жестът изразява объркване.
— Какво е това тласкане, за което говорите непрекъснато?
Говорещия му обясни доколкото можеше. Тъй като работата не беше негова специалност, имаше само бегла представа за нея.
— Искате да кажете, че всички от Земята трябва да правят само това?
— Разбира се — отвърна Говорещия. — Това е вашата специалност.
Тласкача се замисли.
— Май ви трябва физик или психиатър… не знам. Изобщо не мога да правя подобно нещо. В цивилния живот аз съм архитект. Освен това… трудно е да се обясни.
Но Говорещия вече бе схванал възражението му. В мислите му видя Тласкач от женски пол. Не един. Два, три. Почувства самота, отчужденост. Тласкача бе изпълнен със съмнения. Страхуваше се.
— Когато стигнем до Галактиката — каза Говорещия, като се надяваше, че не допуска грешка, — ще се срещнете с други Тласкачи. Също и от женски пол. Всички вие си приличате и би трябвало да станете приятели. Що се отнася до Кораба, тук самота не съществува. Все още не знаете какво е Кооперацията. В нея никой не се чувства самотен.
Тласкача продължаваше да разсъждава върху вестта, че имало и други Тласкачи. Говорещия не можеше да разбере кое го стряскаше толкова. Галактиката беше пълна с Тласкачи, Хранещи, Говорещи и много други видове, възпроизвеждащи се безкрай.
— Не вярвам, че някой е в състояние да сложи край на войните — каза Тласкача. — Откъде да знам, че не ме лъжете?
Говорещия имаше чувството, че някой го е засегнал право в сърцевината. Изглежда Мислещия беше прав, като каза, че тези Тласкачи няма да искат да сътрудничат. А нима това щеше да сложи край на кариерата му? Нима той и останалите от Екипажа щяха да прекарат остатъка от живота си, зареяни в космоса заради глупостта на няколко Тласкачи?
Но дори и тези мисли не му попречиха да изпитва съжаление към съществото. Сигурно е ужасно, мислеше си. Вечно да се съмняваш… Да си несигурен, да нямаш доверие на никого… Ако тези Тласкачи не намерят мястото си в Галактиката, щяха да се самоунищожат. Би трябвало да са го сторили много отдавна.
— Какво мога да направя, за да ви убедя? — попита Говорещия.
Отчаян, той включи Тласкача изцяло в комуникационната верига. Остави го да види добродушната Машина, безразсъдството на Стените, показа му поетичните опити на Окото и самонадеяната доброта на Хранещия. Откри му дори собствения си ум, даде му представа за собствената си планета, за семейството
