от скандала, съм я убил, нали? Добре, защо още не ми слагате белезниците?!
— О, за това винаги ще се намери време — отвърна спокойно комисарят и се усмихна на младежа.
— Тук е! — докладва Жавре. — Льоклерк го доведе преди два часа. Оставихме го да поседи, та дано поомекне. Ще го разпитате ли, шефе?
Барлие бавно разкопчаваше палтото си.
— Да, веднага ще поговоря с него. А ти през това време ми свърши една работа. Вземи когото искаш да ти помага и провери няколко неща.
Почакай, ей гега ще ти напиша всичко на листче, ла не забъркате някоя каша.
Топ съблече балтона си и го закачи. Седна зад бюрото, откъсна от бележника си един лист и със своя едър, старателен почерк, за който като ученик винаги получаваше похвали, написа няколко поръчения.
— Вземай и гледай да не го загубиш. А сега ми дай тоя младок.
Синът на обущаря Бержере нямаше вид на достатъчно омекнал. Взираше се в Барлие с остър поглед и лесно можеше да се отгатне, че се гласи да изригне вулкан възражения. Носеше джинси и червено яке от изкуствена кожа. Косата му беше дълга и отдавна немита.
Барлие заби очи в папката, която беше сложил пред себе си на бюрото. Документите в нея нямаха нищо общо с личността на младия Бержере, нито с убийството на улица „Сент Антоан“, но нямаше защо младежът да го знае.
— И така — започна по едно време комисарят, като затвори папката. — Пак се срещнахме.
— Никога през живота си не съм разговарял с вас — измърмори младежът.
— С мен лично не — съгласи се сговорчиво Барлие, — но си имал работа с полицията.
— И какво от това?
— Нищо, съвсем нищо. За какво си лежал?
— Ами нали там всичко е написано — Бержере посочи с пръст към папката на бюрото, — защо да си чешем езиците напразно.
— Искам да го чуя от теб. И не те съветвам да ми се перчиш. Като преживееш толкова години, колкото лазарника имам аз, ще разбереш, че не си струва да се дразнят полицаите. А засега просто ми повярвай, че е така.
— Добре, съгласих се. Лежал съм два пъти. Веднаж — по политически причини. През май шейсет и осма…
— Какво си направил?
— Протестирах, разбира се.
— А по-конкретно?
— Разбивах витрините на магазините.
— Аха. А втория път?
— Тъкмо си уреждах сметките с един тип, добре го бях наложил… А ченгетата се оказаха наблизо… И изобщо какво сте се лепнали за мен? Какво искате пък сега? — Той вече почти крещеше. — Хората ви ме прибраха рано-рано сутринта и ме довлякоха тук. Това е незаконно! Нямате право да ме арестувате!
— А кой ти е казал, че си арестуван? — Барлие старателно палеше лулата си.
Бержере го погледна изненадан. Позамисли се, а после продължи с доста по-спокоен тон:
— В такъв случай защо е целият този цирк? Защо ме измъкнахте от леглото и дори не ми позволихте да закуся?
— Искам да си поговорим за момичета, синко.
— За момичета ли? Какво искате да кажете? Не е ли позволено да се свалят момичета? Да не е излязла специална забрана?
— А, да е забранено, не е забранено, синко. Само че ако после на някоя такава свалена й се случи нещо лошо…
— Господи! Значи, вие искате да ме набутате в историята с момата на ония Марше! — В гласа на младежа прозвуча комбинация от разбиране й изненада. — Значи, такава била работата!
— Не си ли очаквал?
— По-скоро върбата ще роди грозде, отколкото да си помисля дори! Та аз почти не се познавах с нея!
— Виждали са ви заедно. Хората не са слепи…
— И какво от това? Бил съм с нея два пъти на кино. Но отдавна, още през август.
— След това правил ли си опити да я сваляш?
— Не. Не ми пасваше, шефе. Не беше от моята кръвна група.
— Но си спал с нея, нали?
— Пази боже, комисарю! С нея?! С това олицетворение на целомъдрието?
Барлие го погледна внимателно:
— Спомни си добре. Важно е. И не извъртай, синко. Не те съветвам да извърташ.
— Нямам причини да извъртам! — опери се Бержере. — Мадамата изобщо за нищо не ставаше. Гъска от дълбоката провинция. Ама съвсем нищо не разбираше! В киното дори не ми позволи да й опипам коляното… Чак да ти се доповръща… — Той вдигна рамене. — Или тя сигурно нещо не беше в ред. Да не дава с пръст да я пипнеш…
— И все пак — бавно каза Барлие — точно тогава, през август, тази непозволяваща с пръст да я пипнат е имала любовник. Знаем това със сигурност.
— Глупости! — изрева дългокосият. — Какви ми ’ ги разправяте, за нищо на света няма да повярвам. Нали аз самият се опитвах… — Младежът млъкна, уплашен, че е казал повече, отколкото трябва, и хвърли бърз поглед към комисаря.
— А, значи, си опитвал! — засмя се той. — А може би все пак си успял? Е, казвай най-сетне истината!
— Господин комисар! — Бержере говореше все по-сериозно и все по-нервно. — Защо ще ви лъжа? Ако наистина беше, както вие казвате, щях още от самото начало да си призная, че съм се любил с нея. Че в това няма нищо лошо! Не е ли така? Полицията копче не може да ми каже! Анжелик беше пълнолетна. Само Марше можеше да ме поступа, понеже, моля ви се, внасям морално разложение под неговия християнски покрив, но аз на него, с извинение, ще му…
— Не употребявай такива изрази, синко — прекъсна го Барлие. — Мен ме интересува нещо съвсем Друго. Кажи ми, така лесно ли щеше да си признаеш, че си ухажвал момичето, ако знаеше, че Анжелик е била бременна?
— Анжелик е била бременна?! — Бержере скочи на крака. — Ама че история!
— Сядай, момче — сурово го изгледа комисарят. — Наистина ли си толкова изненадан? Не ти ли е казвала? Припомни си добре. Кога ти каза, че е бременна?
Бержере погледна безпомощно комисаря, а после поправи с нервно движение падналата на челото му коса:
— Господин комисар1 В какво искате да ме напъхате? И защо точно върху мен падат подозренията ви? Та нали не аз съм й направил дете! Впрочем помислете сам. Нима приличам на човек, който ще се разтревожи особено, ако някоя мадама забременее от него? И поради тая причина ще взема да я убива? Господин комисар…
— И все пак — тихо рече Барлие — ти, малкият, си единствената особа, с която Анжелик е поддържала, така да се каже, светски отношения. Не сме чули такова нещо за някой друг. Вчера сутринта тя е пуснала в жилището човек, когото е познавала. Тя не би отворила вратата на чужд човек. Теб те е познавала. От теб не се е страхувала. Така че, както сам виждаш…
— Не, няма да успеете да ме нахакате в тая гадна история, мръсни ченгета! — кресна Бержере и пак се надигна от стола. — Нямате право да ме набутвате в нея!
— Мълчи! — Острият глас на комисаря подействува на младежа като плесник. — Мълчи и седи спокойно! Не си ти този, който ще ме учи какви права имам и какви не. Твое задължение е да отговаряш на нашите въпроси.
