искам да ме безпокоиш по време на обяд. А сега, след като така и така си тук, казвай какъв вятър те довя насам. Сядай, синко.
Льоклерк беше почервенял като рак.
— Извинете, шефе, но ми се струваше…
— Казах, сядай. Щом си дошъл, казвай, каквото имаш за казване.
Инспекторът притеснено приседна и започна да докладва:
— Разговарях с четирима клиенти на Марше. Лесно ги открих. Те ходят в заведението му всеки тен.
— И какво ти казаха?
— За съжаление не са единодушни. Четвъртият твърди нещо съвсем различно от останалите трима…
— Случва се, синко. Винаги става така. Ще трябва да свикнеш. Какво казват тримата?
— Според тях е било както винаги: най-напред е дошла тя, а после — той. Четвъртият твърди, че е било обратно.
— Но нито един от тях не твърди, че са дошли заедно, нали?
— Не, шефе. Нито един.
— И май че това е най-важното, момче — престана да се цупи Барлие. — Разбира се, остава младият Марше. Как стои въпросът с неговото алиби?
Льоклерк почувствува, че настроението на комисаря е влязло вече в нормалните граници и тонът му стана по-свободен.
— С него нямахме проблеми. Инспектор Фуше провери алибито му. Отначало си мислехме, че нищо няма да научим, но после се оказа, че всичко е адски просто. Достатъчно беше да попитаме в университета. Веднага се намериха куп свидетели. Той е бил там.
— През цялото време ли? На всички лекции?
— На всички лекции и през цялото време. Изобщо не разбирам защо му е трябвало да лъже.
— Ще разбереш — усмихна се комисарят. — Вероятно е имал някаква цел, за да излъже. Така поне ми се струва на мен. Сега всичко зависи от информацията, която ще успеем да изстискаме от младия Бержере. Впрочем ти обядвал ли си?
— Не, шефе.
— Тогава използувай случая да обядваш. Днес ще се освободиш чак късно през нощта. Ще трябва да смениш Жавре. Той сега разпитва Бержере. Хапни нещо и после го смени. Той ще ти каже в каква насока да задаваш въпросите.
— Готово, шефе. Ще го изстискам като лимон — с радост прие задачата Льоклерк и се озърна за келнерката, а комисарят си помисли, че това момче нещо прекалено охотно се натиска за всякакъв вид работа, демонстрирайки радост в моментите, когато по-естествено би било да не бъде чак пък толкова доволно. И за кой ли път през последните дни Барлие се запита дали ентусиазмът на Льоклерк не е предназначен специално за него, дали не е маска, скриваща истинските чувства на инспектора. Но веднага си припомни, че самият той на годините на Льоклерк също така се палеше при всяка задача, която му възлагаха, и малко се позасрами от своето моментно съмнение.
През това време Льоклерк извика келнерката, а Барлие използува нейното идване, за да си поръча нова чашка калвадос.
— Днес трябва да арестувам някого — рече Барлие, привършвайки закуската си. — Следователят Фьовре държи да го направя.
— Съвсем не си длъжен да слушаш Фьовре — ядосано отсече госпожа Барлие и остави кафето си. — Та той не ти е началник. Освен това и префектът много те цени.
— Знам, че не ми е началник — разсмя се комисарят, — но той самият се държи така, сякаш ми е началник, а аз не мога да направя нищо против това положение. Щом чуя гласа му, и нещо ме парализира.
— Толкова пъти съм ти казвала, че не бива да му обръщаш внимание. Нека си мрънка, такъв му е характерът. А ти не му обръщай внимание.
— Разбира се, че не му обръщам внимание — надигна се от масата Барлие, но гласът му не беше особено убедителен. — Независимо от всичко ще се опитам днес да му доставя удоволствие.
Настроението му беше добро и ако не знаеше, че няма да му се размине един дълъг разговор с Фьовре, самочувствието на Барлие можеше да бъде определено като великолепно. Наистина ноември отново напомняше, че е есенен месец, и зад прозорците нямаше и следа от вчерашното слънце, но дори упорито ръмящият дъжд не беше в състояние да развали доброто настроение на комисаря. Той винаги се чувствуваше така в дните, когато се виждаше краят на някакъв важен случай. Тогава времето преставаше да съществува за него — беше му (все едно дали грее слънце, или се изсипва дъжд.
На Ке де-з-Орфевр инспекторите веднага подушиха благоразположението му и се приспособиха към него. Ясно беше, че могат да си позволят мъничко фамилиарно отпускане, което в други дни комисарят едва ли щеше да одобри.
— Е, какво стана с малкия Бержере? — обърна се Барлие към Жавре, чиито зачервени очи издаваха безсънна нощ.
— Готов е, шефе. Сега спи. Ето, това са показанията му. — Той подаде на комисаря няколко изписани на машина страници. — В пет часа сутринта подписа всичко както трябва. Всяка страница.
Барлие прехвърли набързо страниците.
— Така. Сега трябва да се провери колкото се може по-бързо дали е казал истината. — Той посегна да извади лулата си.
— Мисля, че не лъжеше, шефе — отбеляза инспекторът. — Беше капнал от умора, та едва ли е имал сили да извърта.
— Браво, момче. С проверката ще се заеме някой друг. А ти изчезвай в къщи и да не съм те видял днес тук.
— Изчезвам, шефе. Само че, честно казано, аз мога и днес да поработя. Отщя ми се всякакъв сън…
— Казах, че не искам да те виждам тук…
— Слушам, шефе.
Жавре излезе, а Барлие се зае да проучи подробно показанията на Бержере. После извика Льоклерк.
— Виж какво, малкият, днес трябва да приключим тази история. Господин следователят Фьовре ужасно бърза, а и на мен ми писна да тъпча на едно място. Доведи ми ги тук всичките, да речем, в дванадесет часа…
— Кого трябва да извикам, шефе?
— Всички до един. Тримата Марше и Бержере. Ще направим очна ставка. Да видим какво ще излезе. Синът Марше сигурно е на лекции. Хвани го там. Бержере вземи от ареста. Старите Марше ще подбереш от заведението им. Да пуснат кепенците и в дванадесет часа да бъдат тук. Отговаряш с главата си за присъствието им.
— Готово, шефе! Всички ще бъдат налице — както винаги бодро обеща Льоклерк.
Действително точно в дванадесет часа всички бяха налице. Седяха на столовете, донесени от съседните стаи, и неуверено се взираха в Барлие. Старият Марше беше все така надут като пуяк, но в погледа му се таеше тревога. Госпожа Марше беше явно разтревожена. Десният й клепач трепереше. От време на време захапваше нервно устни. Младият Марше се въртеше неспокойно на стола и не преставаше да пука дългите си пръсти с добре познатия на комисаря жест. Бержере се държеше като човек, комуто всичко е безразлично. Беше навел мрачно глава и упорито се взираше в някаква точка на не особено чистия под.
Комисарят не бързаше. Пушеше спокойно лулата си и методично преглеждаше документите от папката пред себе си. Пръв се обади старият Марше.
— Господин комисар — изрече той с достойнство. — Аз протестирам против начина, по който бяхме доведени тук. Аз съм данъкоплатец и свободен гражданин. Аз съм член на ръководството на Дружеството на
