Скачах нагоре, надолу.
— Ти успя!
Александър засия, когато продавачът му подаде голяма лилава мечка. Стиснах я здраво и целунах Александър.
Сияех докато държах мечката почти по-голяма от мен.
— Фунийките сладолед са от мен — заявих аз, когато се обърнахме, за да си проправим път през тълпата. Ходът ми бе спрян, когато се ударих в някой.
— Извинете! — казах аз и наместих мечката на бедрото ми, за да мога да виждам.
— Ей, чудовище, внимавай! — извика Тревър, държейки два билета. — Тръгнала си да си боядисваш лицето ли? — попита той. — Вероятно трябва.
— И аз се радвам да те видя — казах саркастично.
Хванах ръката на Александър и се насочихме към щанда.
— Хей, Луна! — чух Тревър да вика зад мен.
Александър и аз спряхме. Просто не можеше да беше казал това, което си мислехме, че каза.
— Луна! — повтори Тревър.
Александър и аз се погледнахме с учудване.
Луна? Не може да бъде! Сестрата близначка на Джагър? Какво ли прави в Дулсвил?
Обърнахме се, за да видим Тревър, гледащ към Къщата на Смеха — голяма многоцветна правоъгълна сграда. От ляво на сградата имаше огромна клоунска глава, устата му бе входа към изложбата. От дясната страна посетителите излизаха през червените връзки на голямата кафява обувка на клоуна.
— Това е тя! — каза Александър, треперещо сочейки към дребничко момиче, стоящо близо до предната рампа, която водеше към входа. Имаше дълга бяла коса, бледа процеланово-бяла кожа и носеше пастелено-розова рокля и черни ботуши. — Все едно да видиш призрак. Последния път, когато я видях, бе в Румъния.
— Какво прави тук? — попитах аз. — Този град не е ваканционно селище.
— Това искам да разбера.
Подадох мечката на Александър и побързахме след нея, настигайки Тревър.
— Познаваш ли това момиче? — попитах Тревър, пулса ми се ускоряваше.
— Приятел на Александър ни запозна и ме помоли да я доведа тук. Тя е наистина готина — каза той в лицето ми. — Какво, ревнуваш ли?
— Джагър? Той е още тук? — попитах объркана.
— Ако сте наистина добри приятели, би трябвало да знаеш.
— Той не е приятел. Той е враг. Не можеш да му вярваш! — предупредих Тревър.
— Е, той е малко откачен като вас, но когато каза, че се е скарал с Александър, осъзнах, че това го прави готин.
— Той е говорил с теб и след онази нощ в Имението?
— Какво? Шпионираш ли ме? Той дойде на вечерния мач и каза, че сестра му идва в града. Попита ме дали искам да се срещнем. Треньорът нямаше да го пусне на игрището. Този пич имаше повече метал по лицето му от чифт бутонки.
— Джагър не може да замести Мат, знаеш! — опитах се да кажа на Тревър. — Той няма нищо общо с Мат. Джагър се опитва да те разиграва.
— Звучи сякаш някой ревнува.
— Той не е това, за което го мислиш! — предупреди Александър бързо.
— Вижте, беше хубаво да си побъбрим, но имам среща! Освен това, по-добре е да с връщате в клетката. Мисля, че зоопарка ви обяви за изчезнали.
Той се изгуби в тълпата. Последвахме го, но пътя ни бе пресечен от едър мъж, държейки малко дете. Можех да видя Тревър и Луна да се качват на червената, подобна на език, рампа на Забавната Къща.
— Края на опашката е ето там! — дебелия мъж нареди, показвайки зад нас.
— Спешно е! — отговорих.
Взирах се далеч от раздразнения клиент и видях Тревър, давайки билетите си на входа. Те стъпиха в устата на клоуна и изчезнаха.
Грабнах ръката на Александър и минахме покрай мъжа, докато той избърсваше сладоледа от устата на детето си.
Побързахме към рампата и около клиентите.
— Хей, не се пререждайте! — няколко деца започнаха да викат.
Когато стигнахме входа, продавача спря пред нас.
— Билетите, моля!
— Аз нямам… — бръкнах в джоба си, извадих пълна шепа стотинки и му ги подадох.
— Стигат само за един!
Александър извади пачка банкноти, бутна я в ръцете на продавача и остави мечката в краката му.
— Ще се върна за нея! — каза Александър.
Той сграбчи ръката ми и влязохме през устата на клоуна.
Стъпихме в стая пълна с многоцветни пластмасови топчета до коленете ни. Пробивахме си път между топчета, вървейки възможно най-бързо.
— С тази скорост няма да я намерим! — казах аз.
Когато най-после достигнахме края на стаята, видяхме от дясно на нас червена врата, а от ляво — черно-бял тунел.
— О, не! Това е лабиринт! — изстенах аз. — Дали не трябва да хвърлим монета?
— Нямаме време! — отвърна Александър.
Последвах го през големия черно-бял тунел, който се виеше около нас, докато вървяхме. Замаях се, спъвайки се, държейки се за парапета и Александър за подкрепа. Трябваше да преминем през стъклен мост. Можех да видя Тревър отдолу. Ударих по стъклото, но той не погледна.
На края на моста имаше червена пързалка. Пуснах се първа, а Александър бе след мен. Когато стъпихме на краката си, видях русата коса на Тревър на десет крачки от мен.
— Тревър! — извиках аз.
Но той зави, насочвайки се към следващата стая. Минах покрай тричленно семейство и отворих петниста врата.
Александър и аз бяхме сами.
— Тревър? — извиках аз.
Светлините изгаснаха. Замръзнах. Можехме да чуем безумния смях на клоун докато слабата светлина бавно избледняваше. А след това Луна се появи пред нас.
Беше красива. Сини като океана очи, плътни розови устни, големи като на кукла черни мигли. Бледорозовата й памучна рокля беше очертана от панделка. Слабите й бели крака бяха обути в ниски, черни, високи до колената ботуши, пластмасова плашеща мечка висеше от ципа. На ръката й имаше татуировка на черна роза.
Преди да проговорим стана пълна тъмница.
Александър хвана ръката ми, когато стаята бавно започна да се осветлява, черните стени сега бяха стъкло. Луна все още стоеше пред нас.
Спрях рефлексите си. Стената не бе стъкло, а огледална зала.
Дузина Рейвън се отразиха. Александър, все още стоящ до мен, нямаше отражение. Имаше още едно отражение, което липсваше. Бях безмълвна.
— За какво си дошла? — предизвика я Александър.
— Луна! — можех да чуя Тревър, викащ от друга стая. — Къде си?
Луна се усмихна злонамерено, два кучешки зъба проблеснаха. Изстенах.
— Е, след като получи това, което искаш — да станеш вампир, — каза Александър, — тогава защо си тук?
— Джагър ме изпрати. Сега искам да живея живота, на който не бях способна преди. Джагър ми даде възможност да се махна от Румъния!
— А какво стана с вампира, който те ухапа? Не трябваше ли да си с него? — попита Александър.
